Бялата кралица

Сега отново сме тук, но този път е трудно да се надявам. Тук сме през този сезон, ранното лято, който винаги преди е бил любимият ми, изпълнен с пикници, турнири и празненства. Мракът в криптата е потискащ. Сякаш съм погребана жива. И наистина няма голям повод за надежда. Синът ми е във вражески ръце, майка ми отдавна вече я няма, а съпругът ми е мъртъв. Няма го красивият, висок мъж, който да заблъска по вратата и да препречи светлината когато влезе, викайки ме по име. Синът ми, който беше бебе тогава сега е дванайсетгодишен юноша и в ръцете на нашия враг. Дъщеря ми Елизабет, която така нежно си играеше със сестрите си миналия път, когато бяхме затворени, сега е на седемнайсет години. Тя обръща към мен бледото си лице и пита какво ще правим. Миналия път чакахме, уверени, че ако успеем да оцелеем, ще бъдем избавени. Този път няма нищо сигурно.

В продължение на почти седмица се ослушвам на мъничкото прозорче, вградено във входната врата. От зори до здрач надзъртам през решетката, напрягайки слух да чуя какво правят хората, да дочуя шума от улиците. Когато се отдръпвам от вратата, отивам до прозореца с изглед към реката, стоя загледана в минаващите лодки, като следя за кралската баржа и се ослушвам да чуя Мелузина.

Всеки ден изпращам пратеници да питат за новини от брат ми и сина ми и да говорят с лордовете, които би трябвало да се вдигнат да ни защитят, чиито арендатори би трябвало да се въоръжават, за да ни дойдат на помощ. И на петия ден го чувам: усилващ се шум, ликуващите възгласи на чираците и друг звук под него, по-дълбок и плътен звук — дюдюкане. Чувам дрънченето на сбруя и тропота от копитата на много коне. Това е армията на Ричард, херцог Глостър, братът на моя съпруг, човекът, на когото той повери безопасността ни, влизащ в столицата на Едуард, приет със смесени чувства. Когато поглеждам навън през прозореца към реката, неговите кораби вече са образували верига около двореца Уестминстър: плаваща барикада, която ни държи в плен. Никой не може да влезе или да излезе.