В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Около баща ми винаги се усещаше някакъв пълзящ безпорядък. Може би с напредването на годините той бе знак на удобно безразличие или пък последната тайна на неговото по-истинско и не толкова амбициозно аз. Все пак това ме поразяваше и същевременно натъжаваше, възприемах го като срив на волята му, като заплаха срещу всичко друго, което бе придобил и запазил с толкова много усилия. Наскоро си бе купил нова кола — кобалтово син „Олдсмобил“, страхотно комфортен, с всичките му там хидравлики и модни усъвършенствания, което за него представляваше невероятно себеугаждане. Но той продължаваше да се отнася и към тази скъпа кола със същата смесица от сурова емигрантска предпазливост и пренебрежение, та да не бъде упрекван, че си е позволил толкова скъпа новост. С една от старите ни покривки за маса на цветя заметна предните седалки, под претекст да опази чиста тапицерията. Това обаче не му попречи да оставя по пода да се валят стари сметки, църковни програми и празни кутии от цигари. На всичкото отгоре вътре полазиха някакви дребни буболечки, пък и вечно оставаше кал от подметките на обувките ни. Баща ми сякаш упорстваше в това непрекъснато да поддържа вътрешното си напрежение, между стремежа да довърши започнатото, воден от смътната вяра в себе си, от една страна, и дребната, но всепроникваща апатия, която неумолимо го разяждаше отвътре. Например след първоначалното увлечение и момчешкия плам, с който започна градежа на новата ферма, той бе позволил дори и в новото котелно да се появят тук-там признаци за хаос, на занемареност и на безредие. Макар че понякога го обземаха спонтанни подтици, след които се залавяше да чисти, все пак бе оставил цялата ферма да се съсипва, та упадъкът постепенно започваше да наднича от ъглите, особено в разнебитения хамбар, от отрупаните с боклуци околности на водоема, от хаотично струпаните вехтории и от ръждясващи железа, изхвърлени покрай синорите на нивите зад фермата.
Къщата също отстъпваше постепенно пред вълната на запустение: мазилката по стените избледняваше, теракотата по пода се износваше и пожълтяваше, кухненският плот загниваше заради влагата, която се събираше около ръба на мивката. Разклатените дъски по стълбището и в преддверието бяха грубо заковани с гвоздеи; дупките по виниловата тапицерия на столовете в кухнята бяха залепени отгоре с изолирбанд или просто бяха оставени да зеят, като от тях стърчаха късове от пълнежа. Леля Тереза се захващаше да чисти само от време на време. По лицето й бе изписана умора като на майка, която току-що е изпратила децата си на училище. Баща ми непрестанно се оплакваше от нея, но и в сръдните му се долавяше умора и примирение. Сякаш нищо от войнствеността на леля Тереза не се бе сломило през годините, не бе притъпило нейния отказ да се впише в представата, споделяна от всички за ролята на стопанката на един дом.
— Само не си въобразявай, че ще се грижа за теб до края на живота ти.
И в заплахата й се долавяше непоколебимост, която я правеше да звучи напълно правдоподобна и ме караше да си мисля, че тя е успяла да прозре как целият й живот ще се окаже похабен, ако остане при нас, та затова мълком замисля бягството си.
В банята ме посрещна всепроникваща влага, която бе започнала да разваля дори хоросана около ръбовете на ваната. Парченца от него бяха изпопадали и оголваха металната мрежа отдолу и празното пространство зад нея. Докато се къпех, не преставах да си мисля за баща ми, за леля ми, макар да си седях гол и самотен. Пред погледа ми се изнизваха всички години, през които те също се бяха къпали тук, докато банята около тях бавно се е рушала. Веднъж не издържах и се разридах, бавно и безутешно, хлипанията се изтръгваха от корема и гърдите ми — като че ли над всичко се бе спуснал толкова гъст мрак, че нищо наоколо не се виждаше, а пък мъката ми край нямаше, тъй че никакви хлипания не можеха да я удавят. Може би за пръв път след края на учебната година аз си спомних за Марни и за всички онези неща, които й бях наговорил. Прииска ми се тя също да можеше да преживее това, което изпитвах в този миг: и неприятно хладката вода в банята, и ронещите се стени наоколо, и тази странна светлина, която се процеждаше тук, кехлибарена и нереална като есенен здрач след обилен дъжд.