Къде отиде тя

Успях да видя отражението на лицето й в стъклото на балконската врата. Приличаше на изсечено върху камък или може би като надничащо от мрака навън.

— Замислих се за децата, които са били осиновени, а по-късно са открили истинските си родители, когато са пораснали — промълви тя. — И какво може да са изпитвали.

— И?

— Не съм сигурна. Но предполагам, че ще е било за добре, ако всички са го искали. И ти си слушал разни истории за това какво голямо щастие било. Тогава се запитах какво ще е отново да се окажа нечия дъщеря. Нищо чудно да се бях провалила в тази нова роля. Или може би не съм го желала достатъчно силно. Да не говорим за това как би реагирала другата личност.

— Но ако можеше да узнаеш истината… тогава нещата биха могли да станат много по-ясни.

— Какви неща?

— Какъв е твоят произход. Какво е твоето минало.

— Ти и аз имаме различни мнения по този въпрос — рече тя. — Трудно е за обяснение. Защото ти си повече свързан с миналото, имаш къде да се завърнеш, а аз съм се родила, след като с миналото вече е било приключено. Така че за мен да се оглеждам назад, не е същото. Няма къде да търся отговорите.

— Но ти все пак пристигна тук. А сега и това плаване с параход. Все същото е.

— Може би имаш право. Или може би от моя страна това е просто проява на любопитство. Не защото толкова го желая, а просто защото играя роля.

Не бях сигурен дали да продължа. Тя донякъде искаше да узнае накъде бия, но все пак се съпротивляваше да изричам всичко на глас. Сякаш двамата с Джон бяха сключили споразумение, бяха взели решение да запазят всичко така, както е сега. Или по-скоро да поддържат връзка, която да бъде прекъсната в мига, в който стане известна.

Тя продължаваше да се взира навън през стъклото, в мрака на нощта.

— По някакъв начин и ти си част от всичко това — продължи Рита. — Само че не зная как точно се вписваш. Ти и аз. Не мисля, че ще има някой, на когото да разчитам за случилото се между нас.

— Но защо забравяш за Елена? За госпожа Амхърст? С тях също можеш да споделяш.

— Някак си не е същото. Те не са моето семейство. Не зная как точно да ти го обясня.

Имаше нещо в гласа й, което внезапно ме накара да се страхувам заради нея. Сякаш тя очерта предела за онова, което би могла да понесе, предела за тайните, които бе способна да пази в себе си. Може би нямах право да я принуждавам, нямах право да се набърквам в това, което двамата с Джон бяха утвърдили като еталон за отношения помежду си.

— Няма значение — казах аз. — Не трябваше да говорим за това. Може би по-късно ще се почувстваш по-различно. Когато натрупаш повече години.

— Може би.

Навън отново заваля. Няколко пръски се стекоха по стъклото на балконската врата и замъглиха отражението на Рита. Тя загърна раменете си още по-плътно с одеялото, за да се предпази от хладината, която донесе дъждът.

— Има нещо, което трябва да притежаваш — съобщих й аз. — Марта ми я даде. Една стара снимка на мама.