Светилата [bg]

Бащата на Кю Лон, Кю Дзуан, беше нощен страж в Гуанджоу. Цял живот обикаляше нагоре-надолу по крепостната стена на града, надзираваше отварянето и затварянето на портите и смяната на стражите. Работата му беше важна, макар и еднообразна, и като малък Кю Лон с основание се гордееше с нея. Само че заради търговските войни напоследък престижът на бащината му длъжност невъзвратимо угасна. При британското нахлуване в Гуанджоу през 1841 година хората напразно обръщаха очи към крепостната стена. Щурмувалите цитаделата британски войници бяха в пъти повече от защитниците и китайската отбрана бързо беше сломена. Нашествениците завладяха града и Кю Дзуан наред със стотици свои сънародници беше пленен, а впоследствие освободен с условието Гуанджоу да отвори пристанището си за търговия с чужденците.

Срамът, който Кю Лон изпитваше заради не колко кратното покоряване на родния си град (през следващите няколко години Гуанджоу падна в ръцете на британците още четири пъти), се усилваше стократно от мисълта за позора на баща му. Кю Дзуан не преживя безчестието си и умря след края на втората война, а малко преди да издъхне, за трети път се беше озовал пред дулата на британските оръжия.

На Кю Лон не му се искаше да си представя какво би казал баща му, ако го зърнеше сега. Старият беше отдал честта и живота си, за да защитава Китай от безумните искания на англичаните, а сега, осем години след смъртта му, синът му беше тук, в Нова Зеландия, и изкарваше хляба си благодарение на това, което баща му и родината му напразно се бяха мъчили да предотвратят. Спеше на чужда земя, копаеше за злато (злато, не сребро!) и оставяше по-големия дял от спечеленото на британска компания, на която беше едва ли не роб. Неудобството, с което изброяваше тези предателства, се дължеше не толкова на синовен срам, колкото на непреодолимо отчуждение. Погледнеше ли назад към несекващия прелом в живота си (защото точно така гледаше той на живота, все едно във всеки момент личността му едва се крепеше, разкрачена, върху някаква повратна точка на съдбовен избор, макар да не знаеше между какво трябва да избира, тъй като това постоянно люшкане между противоречия нямаше начало и не му се виждаше краят), Кю Лон изпитваше не друго, а отчуждение, отчуждение от работата си, от бащините завети, от обстоятелствата, донесли безчестие за отечеството и семейството му. И изгубен в това отчуждение, той не знаеше накъде да тръгне и какво да стори.

В едно отношение обаче Кю Лон оставаше верен на духа на баща си. Не взимаше опиум и не търпеше друг да пуши в негово присъствие, забраняваше го и на близките си. За него опиатът беше символ на непростимото варварство, извършено от Запада над родната му цивилизация, и на презрителното пренебрежение към живота на китайците, с което бездушната западна алчност преследваше печалбите си. Опиумът беше обица на ухото за китайския народ. Той беше тъмната страна на западната експанзия, нейното сенчесто съответствие, както ин беше на ян. Кю Лон често казваше, че човек без памет е човек без бъдеще, и шеговито добавяше, че много пъти е повтарял тази мъдрост и ще продължи да я повтаря без никакви изменения. За него всеки китаец, който вземеше лулата в ръцете си, беше предател и глупак. Минеше ли покрай пушалнята в Кънери, той извръщаше глава и плюеше на земята.