Слугата на отломъка
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #1
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-355-3
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Слугата на отломъка». Краткое содержание книги:
Джарлаксъл е напуснал улиците на Мензоберанзан единствено със зли намерения. Злокобното влияние на кристалния отломък върху него се увеличава, докато дори собствените му агенти започват да се боят. Когато съмишлениците му от Бреган Д’аерте се обръщат срещу него, Джарлаксъл е принуден да намери спасение в мъжа, който е поробил.
— Пуф! — отвърна свещеникът.
Деветнадесета глава
Защото никога не е трябвало
Ентрери се смръщи, когато премести поглед от близкото село към спътника си, нахлупил както винаги нелепата си шапка. Дори тя щеше да е достатъчна, за да им навлече подозрението и вероятно — неприкритото неодобрение на селяните.
Шапката бе широкопола и с огромно перо от диатрима, което израстваше наново всеки път, щом Джарлаксъл го използваше, за да го превърне в истинска диатрима.
А когато към шапката се добавеше и фактът, че онзи, който я носи е мрачен елф…
— Наистина няма да е зле да помислиш за някаква дегизировка — сухо отбеляза Ентрери и поклати глава.
Нямаше да е никак лошо, ако все още притежаваше магическата маска, която можеше да променя външния вид на всеки, който си я сложи. Дризт До’Урден я бе използвал веднъж, за да прекоси земите от Града на бездънните води до Калимпорт, предрешен като светъл елф.
— Мислил съм по въпроса — отвърна Джарлаксъл и свали шапката от главата си.
Като за начало не беше зле.
Облекчението на Ентрери не трая дълго — само докато наемникът оправи перото й и я нахлупи обратно.
— Ти също носиш шапка — изтъкна Джарлаксъл и посочи малката черна шапка на палача.
Тя се наричаше болеро, по името на мрачния елф, комуто дължеше не само изчистената си форма, но и различните си магически свойства (същите, с които той бе надарил и останалите подобни шапки, които беше направил).
— Не става въпрос за шапката! — раздразнено поясни Ентрери и прокара ръка по лицето си. — Това са обикновени фермери, които надали хранят особено топли чувства към елфите на мрака.
— И ще са прави по отношение на повечето мрачни елфи — бе единственият отговор на Джарлаксъл, след който той продължи да язди, сякаш Ентрери не бе казал нищо.
— Което означава — дегизировка — извика палачът след него.
— Точно така!
Ентрери заби пети в хълбоците на коня си, за да настигне загадъчния си спътник.
— Имах предвид, че ти трябва дегизировка — заяви палачът направо.
— Но аз вече имам такава — отвърна Джарлаксъл. — А ти, Артемис Ентрери, би трябвало да ме разпознаеш по-лесно от всеки друг! Аз съм Дризт До’Урден, твоят най-омразен враг.
— Какво? — не повярва на ушите си Ентрери.
— Дризт До’Урден — каква по-добра дегизировка — нехайно отговори наемникът. — Нима Дризт До’Урден не обикаля от град на град, без да крие расата си дори там, където малцина го познават.
— Обикаля? — лукаво повтори Ентрери.
— Обикаляше — побърза да се поправи Джарлаксъл, припомнил си, че според палача Дризт е мъртъв.
Ентрери го изгледа изпитателно.
— Е, не го ли правеше? — настоя наемникът. — И ще ти кажа, че именно тази дързост е спряла не едно и две села да се организират и да го убият. Понеже не се криеше, на всички им ставаше ясно, че самият той няма какво да крие. Затова аз не само ще постъпя по същия начин, но ще използвам и същото име. Аз съм Дризт До’Урден, героят на Долината на мразовития вятър, приятелят на крал Бруенор Бойния чук от Митрал Хол и с нищо не застрашавам фермерите от това село. Даже напротив — мога да им бъда от полза, ако ги заплашва опасност.
— Разбира се — отвърна Ентрери. — Освен ако някой от тях не те ядоса и не те накара да сринеш селото със земята.
— Е, това никога не е изключено — призна Джарлаксъл, ала не накара коня си да забави крачка и много скоро двамата вече бяха достатъчно близо, за да могат селяните да видят кой се задава… или поне да видят онова, което двамата твърдяха, че са.
Наоколо нямаше войници и те влязоха в селото, без никой да ги обезпокои. Спряха пред двуетажна сграда, на която висеше табелка с изрисувана халба медовина и със стари, очукани от времето букви беше написано:
Х нът на Ст рия Брайър най-добр то м сто за по ка
— „По ка“ — прочете Джарлаксъл и като се почеса по главата, въздъхна драматично. — Тук да не се събират само онези, които страдат от меланхолия?
— Не е за „по въздишка“ — изсумтя Ентрери и скочи от коня. — За почивка. Или почерпка. Не за въздишка.
— Почивка или почерпка, тогава — обяви Джарлаксъл и като прехвърли десния си крак над гърба на коня, се преметна назад и изящно се приземи на крака. — А може би по малко от двете. Ха!