Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
Ти, лоза! Що възхваляш? Нали вече те отрязах! Аз съм жесток, ти се разкървави — какво значи, че ти възхваляш моята опиянена жестокост?
„Което стана съвършено, всичко зряло — иска да умре!“ Тъй казваш ти.
Благословен, благословен да е косерът! Но всичко незряло иска да живее: уви! Мъката говори: „Махни се! Отлети! О, мъка!“ Но всичко, що страда, иска да живее, за да узрее, да се възрадва и копнее,
— да копнее за далечното, висшето, по-ясното. „Искам наследници — тъй говори всичко, що страда — искам деца, не ща себе си“, —
— а радостта не ще наследници, не ще деца — радостта иска себе си, иска вечност, иска възвръщане; иска всичко въвеки себеподобно.
Мъката говори: „Разбий се, окървави се, сърце! Върви, нога! Крило, лети! Нагоре! Към върха! О, мъка!“ Тъй! Напред! О, старо мое сърце: мъката говори: „Отлети!“
Вие, висши човеци, как ви се струва? Гадател ли съм? Мечтател ли? Опиянен? Един сънотълкувател? Една полунощна камбана? Една капка роса? Лъх и дъх на вечността? Не чувате ли? Не подушвате ли? Тъкмо бе светът ми съвършен, полунощта е и пладня — болката е и радост, проклятието е и благословия, нощта е и слънце. Махнете се! Или научете: мъдрецът е и безумец. Казвали ли сте някога „да“ за някоя радост? О, приятели мои, тогава сте казвали „да“ и за всяка мъка. Всички неща са споени, нанизани влюбени —
— искали ли сте някога веднъж, дваж, говорили ли сте някога: „Ти ми харесваш, щастие! Мигновение! Миг!“ Тогава сте поисквали всичко назад!
— Всичко изново, всичко вечно, всичко споено, нанизано, влюбено, о, така обичахте вие света —
— вие, вечни, вие го обичате вечно и винаги: а и на мъката казвате: отлети, но пак се върни. Че радостта, тя иска вечността!
Всяка радост иска вечност за всички неща, иска мед, иска квас, иска опиянена полунощ, иска гробове, иска гробовни сълзи-утеха, иска позлатени вечерни зари —
— какво не иска радостта! Тя е по-жадна, по-сърдечна, по-гладна, по-страшна, по-тайна от всяка скръб, тя иска себе си, тя хапе в себе си, волята на вечното се бори в нея —
— тя иска любов, тя иска омраза, тя е пребогата, дарява, захвърля, проси да я вземе някой, благодари на оня, що я взема, тя би желала да бъде ненавиждана — тъй богата е радостта, че жаднее за мъка, за ад, за омраза, за позор, за недъг, за света — защото тоя свят, о, вие го знаете!
Вие, висши човеци, за вас чезне тя, радостта, необузданата, блажена — за вашата мъка, вие, несполучени! За несполученото чезне всяка вечна радост.
Защото всяка радост иска сама себе си, затова иска тя и сърдечна мъка!
О, щастие, о, болка! Разбий се, сърце! Вие, висши човеци, научете, радостта иска вечност — радостта иска вечност за всички неща, тя иска дълбока и дълбока вечност!
Научихте ли вече моята песен? Отгатнахте ли какво иска тя? Добре! Напред! Вие, висши човеци, тъй пейте моята песен! Запейте ми сами песента, чието име е „Още веднъж“, чийто смисъл е „Вовеки веков!“ — пейте, вие, висши човеци, на Заратустра песента!
Поличба
Но заранта след тази нощ скочи Заратустра от своето легло, опаса бедрата си и излезе из своята пещера, сияен и мощен като утринно слънце, което се въззема зад тъмни планини.
— Ти, велико светило — рече той, както бе казал някога, — ти, дълбоко око на щастие, какво би било твоето щастие, да нямаше ония, на които ти светиш!
И ако те останеха вкъщи, когато ти вече си будно и идваш, и дариш, и раздаваш: как би възнегодувала затова твоята свенливост!
Добре! Те още спят, тези висши човеци, когато аз съм вече станал — това не са мои истински спътници! Не тях чакам аз тук в моите планини.
Аз искам да почна моето дело, моя ден; но те не разбират какви са поличбите на моето утро, моят ход — за тях той не е зов за пробуждане.