Лоша кръв
- Автор: Бруно Антъни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Лоша кръв». Краткое содержание книги:
— Хей, Гиб, това за напускането не е на сериозно, нали? — Тоци придърпа стол и седна.
Гибънз извърна очи към Тоци, примига и въздъхна. Тоци не хареса подтекста на това, че не отговори.
— Айвърс е задник. Привикването с фъшкиите му е просто част от професията. Знаеш го.
— Да… знам го.
Гибънз беше толкова потиснат, че почти шепнеше. Не беше типично за него. Обикновено щеше да псува Айвърс отгоре и отдолу. Какво му ставаше, по дяволите?
— Слушай, нека Айвърс се поуспокои малко, после ще се върна и ще поговоря с него. По-късно, следобед ще влезем двамата заедно, ще му изслушаме помията, ще се направим на добрички и ще се свърши. Какво толкова, остави го просто да се почувства, че той е големият. Това е всичко, което иска…
— Как е приятелката ти, Тоц?
— Какво?
— Роксан. Как е тя?
— Добре е. Но какво общо има тя с всичко това?
Гибънз кимна зад свитите си длани.
— Тя е добро момиче. Не бъди глупак. Дръж се добре с нея.
— За какво приказваш?
— Просто ме послушай. Дръж се добре с нея. Никога не я наранявай, ще съжаляваш.
Тоци въздъхна. Вече му беше ясно за какво става дума.
— Скъпата ми братовчедка Лорейн. Пак те рита по задника да се пенсионираш, нали?
Гибънз нададе дълга въздишка:
— Не съм разговарял с нея, откакто си тръгна от паркинга онзи ден. Не вдига телефона. — Той вдигна една химикалка от бюрото и почукна с нея няколко пъти. — Права е да ми се сърди. Не я обвинявам.
— Значи ще напуснеш Бюрото, за да й направиш удоволствие? Хайде, Гиб. Това не е нормално.
— Знаеш ли, докато лежах в болницата, доста сериозно се замислих за женитба. Мислих много. Нужна ни е малко стабилност, нещо по-постоянно. Вече не сме млади, особено аз. Какво ще стане, ако се разболея тежко, на легло, както бях? Кой ще се грижи за мен? Кой ще се грижи за Лорейн, ако с нея стане така? Ти ли?
— Ставаш сантиментален, Гиб. Или това, или одъртяваш.
— Давай, майтапи се, Тоци. Можеш да се смееш, понеже си още млад. — Отново затропа с химикалката. Това започваше да дразни Тоци.
— Какво означава това? Че искаш да се пенсионираш? Да се установиш в някое курортно селце с братовчедка ми? Това ли си наумил?
Той погледна Тоци в очите:
— Не желая да я изгубя.
— Искаш да кажеш, че ти е дала ултиматум? Ако не напуснеш Бюрото, тя изчезва от живота ти завинаги?
Гибънз затвори очи и поклати угрижено глава:
— Не, казах ти. Изобщо не съм разговарял с нея за това. Аз мисля така.
Сърцето на Тоци биеше учестено. Не искаше да изгуби партньора си.
— По-добре отиди на лекар. Определено не си на себе си.
Гибънз свали краката си на пода и хвърли химикалката на бюрото. Тоци очакваше непристойната забележка, но тя не дойде. Какво се е случило с него, по дяволите?
— Просто ми отговори без увъртане, Гиб. Само ми кажи. Напускаш ли, или не? Трябва да знам.
Гибънз се усмихна като крокодил, като прероден крокодил, крокодил, познал новия разум, крокодил, който е видял просветлението… крокодил без жестока захапка.
— По-късно — каза той, заобикаляйки бюрото. — Трябва да отида до кенефа.
Излезе и остави Тоци сам в стаичката. Челото на Тоци беше набръчкано. В дъното на стомаха му имаше чувство на празнота, но не защото почти беше време за обяд. Той вдигна химикалката от бюрото на Гибънз и започна да почуква с нея.