Илион [bg]

Шекспир въплъщаваше някаква драма в сонетите си, Манмът беше убеден в това. Герои на таза драма бяха „момъкът“ и по-късно „смуглата дама“. Сонетите бяха писани в продължение на години и не бяха плод на страст, а на Шекспировата пълноценна зрелост. А какво разглеждаше в тези сонети? Любовта. А какво бе „истинското отношение“ на Шекспир към любовта?

Никой нямаше да узнае — Манмът беше сигурен, че Бардът е бил прекалено умен, прекалено циничен, прекалено потаен, за да проявява истинските си чувства. Но във всичките си пиеси Шекспир показваше как силните чувства, включително любовта, превръщат хората в шутове. Също като Лир, той обичаше своите Шутове. Ромео бе Шут на Съдбата, Хамлет — на Ориста, Макбет — на Амбицията, Фалстаф… е, Фалстаф не беше ничий Шут… обаче се бе правил на шут, за да спечели любовта на принц Хал, и беше умрял с разбито сърце, след като младият принц го бе изоставил.

Манмът знаеше, че въпреки твърденията на множество плиткоумни учени от XX в. „поетът“ в цикъла сонети, понякога наричан „Уил“, не е историческият Уил Шекспир, а по-скоро поредното драматично построение, създадено от драматурга/поет, за да обхване всички страни на любовта. Ами ако този „поет“ беше като злочестия Шекспиров граф Орсино, Шута на Любовта? Човек, влюбен в самата любов?

Този подход му допадаше. Разбираше, че Шекспировият „брак между чисти духове“ — между по-възрастния поет и момъка — не е хомосексуална връзка, а истинско чувствено тайнство, вид любов, почитана в дните далеч преди времето на Барда. На пръв поглед Сонет 116 представляваше банална декларация на тази любов и нейната вечност. Ами ако всъщност я отхвърляше?…