![Дракон [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/no-cover.jpg)
Дракон [bg]
- Автор: Браст Стивен
- Серия: Влад Талтош [bg] #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дракон [bg]». Краткое содержание книги:
Ала когато един могъщ Господар на дракони му заповядва да издири омагьосано оръжие с неимоверна сила — още преди да е откраднато дори, — Влад неизбежно се оказва привлечен на последното място, където би искал да се озове, в тотална война с апокалиптични мащаби между магьоснически армии.
Награбих първото оръжие, което се оказа до мен, една кама, и я извадих от канията. Прекосих бързо стаята и спрях на около четири стъпки от Деймар. Изгледах го, стиснал небрежно оръжието пред себе си. Вече не ме плашеше — все едно че нещо бе наложило пълен контрол над мен и това нещо беше нажежено до червено. Изсъсках:
— Виж какво. Благодаря за помощта ти, но ако още веднъж направиш мозъчна сонда на някой от хората ми, ще е последното, което си правил в този живот или в който и да е друг. Ясно ли е?
Изглеждаше леко изненадан, но ни най-малко уплашен.
— Извинявай. Няма да го правя повече.
Обърнах се, вдишах дълбоко и прибрах камата в канията. Никога не знам какво да кажа, след като съм заплашил някого. Сигурно трябва да си направя списък с реплики на корав тип.
— Имам предложение обаче.
Обърнах се и го изгледах отново, не съвсем сигурен, че съм чул добре.
„Шефе, или си губиш стила, или тоя образ наистина е тъп“.
— Ами — продължи Деймар, — след като бездруго вече знам…
Хвърлих на Крейгар поглед „Какво да го правя сега“, а той ми отвърна със свиване на рамене „Не питай мен“. Въздъхнах.
— Добре, Деймар. Давай да чуем.
— Ами, Мороулан смята, че някой ще се опита да открадне едно от тези оръжия, нали? А вие…
— Познаваш ли Мороулан?
— Естествено. Защо?
— Просто се чудех. Продължавай.
— А вие искате да го хванете.
— Да го хванем? Може би. Но и поне да открием поръчителя, ако има такъв.
— Мога да поставя психически следач, който ще ни позволи да открием всеки, който стъпи тук.
— Толкова ли е лесно?
— Никой не се пази срещу психика.
— А Кийра?
— Кой?
— Все едно. Ако нещо изчезне и не знаем как, значи го е взела Кийра.
— Тогава какво? — подхвърли Крейгар.
— Това е лесно. Вдигаме ръце и докладваме издънка, което вече трябваше да направя.
— Изглежда разумно.
— Е? — попита Деймар.
— Добре. Направи там каквото трябва.
— Вече е готово.
— Но…
„Вярвам му, шефе. Наистина стана нещо“.
Изгледах за пореден път Крейгар. В случай, че не съм успял да го предам ясно, никак не се чувствах комфортно от начина, по който се развиваха нещата, а Крейгар бе лесен и съвсем логичен обект на гнева ми. Той прие ролята си чинно.
Лойош каза: „Не се безпокой, шефе. Всичко ще се получи идеално. Наистина“.
Обърнах се към Деймар.
— Как действа тая шашма?
— Ако някое от тези оръжия бъде преместено от тази стая, ще получа псиотпечатък на преместилия го.
— И после какво?
— Каквото поискате. Мога да ви свържа с него или да получа местоположението…
— Можеш? Можеш това?
— Ами да — отвърна той малко изненадано. — Защо, нещо не е наред ли?
Не знам защо си помислих, че трябва да приключа с него. Пожелателно мислене, предполагам.
— Добре. Смятам, че можем да кажем, че сме направили всичко, което трябваше да направим тук. Да си вървим.
— Къде отиваме? — попита Деймар.
Понечих да му отговоря, но го премълчах, погледнах умолително Крейгар и се измъкнах. Това, което му бе казал Крейгар, изглежда, подейства. Най-малкото Деймар не ни изпрати чак до офиса.
В този ден дори това бях готов да нарека победа.
3.
За крадени мечове и заети книги
Бяхме съкратили повечето разстояние между нас, когато побягнаха. Бях си помислил (в смисъл, доколкото изобщо можех да мисля), че ще се спрат, ще заемат отбранителна позиция и ще изчакат да атакуваме, както бяхме постъпили ние при техния щурм, и може би точно така трябваше да направят. Имаха си копия и само ако ги стиснеха здраво и ги насочеха напред, щеше да е много гадно за нас. Но не го изиграха така — тръгнаха право срещу нас, сигурно с надеждата, че ще забавим, ще се обърнем и ще побегнем. Стратегически — лош ход, психологически — логичен. Или казано с други думи, само като ги видях как настъпват, щях да напълня гащите от страх, чувство, притъпено само от гадното удоволствие да знам какво е да атакуваш нагоре по хълм.
Но виждате ли, просто нямаше начин да спрем; барабаните тътнеха около нас и вече се движехме, и се бяхме превърнали в неумолима сила, настръхнала с насочените напред остриета, пореща все напред и напред, и в един момент престанах да изпитвам страх. Престанах да изпитвам каквото и да било. Просто крачех напред и го правех, защото не можех да правя нищо друго. Дори собствената ми цел, личните ми планове и намерения се изпариха от главата ми, а средството се превърна в цел: настъпвах, защото ротата ми настъпваше, и когато ги срещнехме, щяхме да ги унищожим, защото точно това ни беше работата. Изобщо не беше моя работа, но за момента, както казах вече, това не ми хрумна.