Подземията на Чикаго
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-274-9
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
Счупена електрическа крушка по една от линиите на метрото освобождава патоген, който може да унищожи милиони. Докато властите се колебаят какво да предприемат, започват да умират хора, особено в бедните квартали. Болниците се превръщат в морги. Влаковете се превръщат в катафалки. Накрая кметът все пак се решава да вземе по-строги мерки и да изолира засегнатите райони. А междувременно Майкъл Кели тръгва по следите на престъпниците, отровили града му. Търсенето го отвежда дълбоко в подземния свят на Чикаго, както и в още по-стряскащото царство на „черната биология“. В най-добрите лаборатории на страната се извършват тайни високотехнологични експерименти, а учените си играят на Господ и създават форми на живот, които могат да ликвидират населението на планетата за броени часове.
— Вършили ли сте подобно нещо и в други тунели на метрото?
— Никъде нищо не сме вършили. Районът с ограничен достъп започва след последната преграда. Въздухът се филтрира през специална система, а съдържанието му се контролира непрекъснато.
Карълтън си сложи шлема, а после ми показа как да направя същото с моя. Мушнах пистолета си в страничния джоб и дръпнах ципа.
— Имате два бутона на китката си — поясни с приглушен от шлема глас тя. — Ако натиснете първия, ще можете да разговаряте с мен.
Подчиних се.
— Така добре ли е?
— Перфектно — вдигна палец тя. — Радиостанцията ви е на честота, която позволява да разговаряте само с мен и Елън. Има обхват около километър и половина. Когато сме един до друг, ще ни бъде по-лесно да контактуваме направо през маските. Уведомете ме, ако искате да говорите с останалите членове на екипа, и аз ще ви свържа. А сега натиснете втория бутон.
Натиснах го. В горния десен край на визьора се появи малък екран, на който се виждаха хора със защитни костюми, които вземаха проби.
— Това, което виждате, е видеоматериал от работните площадки около релсите — обясни Карълтън. — Можем да ви свържем и с канала за базата данни, но само със съгласието на доктор Бразил.
Натиснах бутона за втори път и видеото изчезна.
— Къде е доктор Бразил? — попитах.
— Последвайте ме.
Преминахме през пластмасовите прегради и се озовахме пред извита стъклена преграда в метална рамка, която запечатваше останалата част от перона и тунела отвъд. Достъпът до тях се осъществяваше през две врати, поставени на разстояние една от друга. Зад първата бяха монтирани две големи машини с огромни сиви перки, към които бяха прикачени множество маркучи. Те пъшкаха и кашляха като старец, който цял живот е пушил по пет пакета цигари дневно. Перките съскаха като проядени дробове.
— Система за принудителна вентилация — обясни Карълтън.
Вероятно го каза за мое успокоение, което обаче така и не дойде.
— Готов ли сте? — обърна се тя.
Не видях нищо, с изключение на отражението на шлема си в нейния визьор.
— Да, отваряйте.
Преминахме и през втората врата. На ръба на перона бяха поставили временна стълбичка, която опираше в чакъла на тунела.
— Захранването на третата релса е изключено, но все пак внимавайте — предупреди ме Карълтън.
Поехме между релсите. Подметките ни вдигаха малки облачета черна прах. Карълтън спря на входа на тунела.
— Пет минути навътре — рече тя.
Подаде ми едно фенерче, включи своето и насочи лъча в мрака. В светлината му се мярнаха две-три козинести топки, които бързо изчезнаха в неизвестна посока.
— Плъховете все още са живи — отбеляза Карълтън.
— Албер Камю би казал, че няма от какво да се тревожим.
— Експерт по биооръжията? — обърна се да ме погледне Карълтън.
— Шегувате ли се?
Моли размаха фенерчето си.
— Просто влизам в ролята си, мистър Кели.
— Много смешно — отбелязах аз и насочих своя лъч към назъбените стени на тунела. — Струва ми се, че това е прекалено голяма зона за запечатване.
— Не съвсем — поклати глава Карълтън и тръгна напред. — Ако я изолираме както трябва и разчетем правилно данните, ограничението на заразата ще бъде повече от добро. Разбира се, при появата на патогени това не е първата ни грижа.
— Не е ли?
Карълтън поклати глава.
— Истинският проблем са влаковете — рече тя.
— Как така?
— Много просто. Влакът се носи с висока скорост към поредната спирка и тласка пред себе си заразен с патогени въздух. После спира и отваря врати за пътниците…
— И част от патогените проникват във вагоните.
— Точно така. После влакът тръгва към следващата спирка, към онази след нея и така нататък. Всяко отваряне на вратите предизвиква естествен вакуум и изпуска малки количества патогени.
— Следователно композицията се превръща в преносител на заразата.
— Това е красотата на цялата работа, особено когато става въпрос за метрото. Министерството на вътрешната сигурност проведе задълбочени тестове в тунели като този. В резултат се получи един доста сложен модел на разпространението.
— Страхотно! Колко влака са минали оттук сутринта?