Императрица

Фустиан нан Домитриан мина покрай мен с кана с масло и парцал от мека коприна и продължи към статуята.

— Това място е свято, а ти си извращение на природата. Доколкото чух, нашият божествен Космос днес вече е изразил укора си към твоето неуважение.

— Всъщност, свещенико — осведомих го аз и се загледах как помазва тези големи пръсти с масло, — точно това ме доведе тук.

— Надявам се, че нашият млад император се чувства добре?

Присвих очи.

— Чувства се чудесно — процедих през зъби. — Всъщност искаше да говори с вас. Но аз пожелах да ви видя първа. Насаме.

— И защо? — попиша Фустиан и ме изгледа презрително.

Усмихнах се широко.

— Защото Тирус често проявява доброта. Аз не проявявам.

Ръката на Фустиан застина, както помазваше пръстите. Погледът му се плъзна покрай мен и аз попитах:

— Да не би да мислите да повикате помощ? Познавате ли някого, който наистина е готов да умре, за да ви защити от мен? — Поклатих глава. — Не, не, свещенико! Сега аз задавам въпросите, а вие ще ми дадете отговорите. И ако отначало не желаете да проговорите, ще ви убедя с помощта на хилядите начини, които извращенията на природата използват така умело.

Свещеникът трепереше. Усещах го, подушвах ужаса му и някаква дълбоко скрита част от мен се възрадва, изпълни се с наслада. Точно с тази цел ме бяха създали и всяка хищна частица от мен се наслаждаваше на болезнения страх, който бях предизвикала у този старец — този старец, който доброволно се беше превърнал в мой враг.

Той беше изоставил статуята и сега стоеше прав, притиснал гръб към нея, сякаш неподвижният кристален Интердикт можеше да го защити.

— Случилото се е присъдата на Живия космос. Ако искаш, можеш да ме нараниш, чудовищно създание, но това няма да промени нищо.

— Не мисля, че става въпрос за случайност — казах тихо. — Скоро Тирус щеше да ви замени с друг първосвещеник, когато изведнъж Голямата хелиосфера, пълна с хора — сред които и вашата заместничка — беше изгорена от звезда. Не вярвам и че става въпрос за божествена намеса.

Той пребледня.

— Вярваш, че съм го сторил аз.

— Вярвам, че след като изтръгна всички нокти от ръцете ви и всички зъби от устата ви, ще можете да ми отговорите честно.

С тези думи се престорих, че тръгвам към него. Той нададе писък и се дръпна назад.

— Не бях аз! — Мигом вдигна ръка, за да закрие лицето си. — Скиптърът. Беше скиптърът!

Значи знаеше. Знаеше.

Кръвта ми закипя от порива да излея гнева си, да го нараня. Заобиколих го, потискайки агресията си, и видях как разтрепераната му ръка се отпуска, когато осъзна, че все още не съм го подложила на физически мъчения.

— Обясни ми всичко. Незабавно.

Той вдиша и издиша на няколко пъти, сбирайки кураж.

— Това е нещо, което ти не бива да знаеш…

— Но ще го узная! — изревах аз. — Било то сега или след като ви нараня — и се приближих до него толкова много, че той отстъпи назад и се удари в статуята.

Реших да изпробвам теорията си.

— Знаете ли, Пасус ви предаде. — Това беше лъжа, но исках да го изпитам. — Каза ни, че вие сте попитали за скиптъра. Знам, че двамата държите връзка.