Невинен до доказване на противното

— Ти никак не я обичаше, нали, Лип?

— Никак. — Споглеждаме се, след което Лип се пресяга, потупва ме по коляното и продължава. — Поне едно знаем със сигурност. Нямаше никакъв вкус по отношение на мъжете.

Това е заключителната му реплика. Пъха пакета „Кемъл“ в джоба на якето си и излиза. Извиквам на Юджиния да не ме свързва с никого. Останал сам, вече мога да разгледам снимките. Отначало вниманието ми е насочено главно към самия мен. Доколко ще се справя с това? Насилвам се да запазя професионално самообладание.

Но усещам как полека-лека го губя. Става също както при мрежата от пукнатини, която плъзва по стъклото след удар. Отначало усещам вълнение — обхваща ме против волята ми, бавно, но осезаемо. На първите снимки дебелото стъкло на масата е прекатурено и притиска рамото й така, като че ли е микроскопски препарат. Но в следващите стъклото е махнато. И ето го невероятно гъвкавото тяло на Каролин в поза, която при цялото страдание, дето вероятно е изпитала, показва подвижната й, спортна фигура. Краката са стройни и грациозни, гърдите — едри и стегнати. Дори в смъртта си тя излъчва чувственост. Но постепенно осъзнавам, че всъщност позата е предизвикана от други преживявания. Защото онова, което виждам, е ужасно. Синини по лицето и врата. Въжето преминава от глезените към коленете, опасва кръста и китките й. След това е опънато около врата. Каролин е извита назад в грозна, мъчителна дъга, а лицето й е мъртвешки бледо; очите й с хипертироиден вид в резултат от опита за удушаване, са огромни и изцъклени, а устата й е застинала в безмълвен вик. Вглеждам се внимателно. В погледа й се чете същото недоумение и диво отчаяние, което така ме плаши всеки път, когато събера смелост да надникна в широкото черно око на умираща риба. И аз отново съм изпълнен с благоговение, страхопочитание и недоумение. А после идва най-лошото — все едно ковчежето със съкровищата е изчистено от полепналата по него пръст и отвътре, невъзпрепятствано от срам или поне от страх, се надига нещо леко като мехур, което постепенно осъзнавам като задоволство. Упреквам се, че съм подъл и мерзък, но това не променя обзелото ме чувство. Каролин Полхимъс — олицетворение на красотата и силата на духа — лежи пред мен с поглед, какъвто никога не съм виждал у живата. Изведнъж всичко ми става ясно. Тя чака моето съчувствие. Нуждае се от помощта ми.