Отдел Убийства: Главният заподозрян

— И кой е щастливецът? Някой бизнесмен от новите богаташи ли?

— Не. Доктор на науките, лауреат, почетен академик и така нататък. Всичко в пълен комплект. Плюс колата за капак.

— Изгодна сделка — поклати глава той. — С този възрастен мъж не те ли е страх да останеш млада вдовица?

— Не.

Тя лесно отгатваше хода на мислите му. Сега сигурно си мисли, че щом тя, Настя Каменска, има толкова заслужил и много възрастен мъж, значи е решила да започне роман и за начало е избрала старата си любов. Все пак е по-добре, отколкото да търси нов възлюбен. Старите са проверени, добре известни, надеждни. И го е издирила, сигурно е научила, че е овдовял. Не е знаела, че е инвалид. Сега непременно ще каже нещо на тази тема.

— Сигурно си разочарована от това, което съм станал.

Ами да, точно така излезе. Съвсем не се е променил през тия дванайсет години. Лесно отгатва мислите му, както някога.

— Още не знам какъв си станал — отвърна тя меко. — Говорим едва от половин час. Да сваря ли още кафе?

— Няма нужда, Андрей ще направи.

Соловьов натисна копчето на малко квадратно приспособление и веднага се чуха стъпки: помощникът слизаше от втория етаж.

— Станал си господар — отбеляза с усмивка Настя. — Викаш помощника си дори да свари кафе.

Той не отговори, само я гледаше мълчаливо. И на нея пак й стана неловко, както тогава, преди дванайсет години, когато сърцето й се свиваше от топлия му поглед. Нима още изпитва нещо към него? Не, не може да бъде. Не би трябвало. Тогава той имаше прекалено голяма власт над нея, двадесет и три годишната випускничка от юридическия факултет. Можеше да я върти на пръста си, да я тъпче, тя търпеше и всичко му прощаваше, защото беше безумно влюбена в него. Сега е съвсем друга. Вече не може да се влюби безумно и на никого няма да позволи да я върти на пръста си. Дори на хора, които са много по-силни.

— Гости ли чакаш? — попита тя, когато Андрей донесе кафето и вкусните пресни курабии, а след това пак си отиде в стаята.

— Да, ще наминат някои хора. — Соловьов поклати неопределено глава.

— В колко часа?

— След пет. Защо попита?

— Кажи ми, ако не искаш да ме видят тук приятелите ти. Ще си тръгна по-рано.

— Глупости — измърмори той. — Защо да те крия?

— Не знам. Може да има някакви обстоятелства. Може да дойде дамата ти.

— Успокой се, чакам само мъже.

— Добре, това ме радва. Значи моето идване не е било напразно.

Тя остави чашката на масата, стана и отиде изотзад при него, прегърна го и притисна бузата си до гъстата му, леко къдрава коса.

— Колко си глупав, Соловьов — въздъхна Настя. — Защо не си пораснал през тия дванайсет години?

Тя усети как се стегнаха мускулите му. Интересно дали се опитва да скрие, че нейното докосване му е неприятно, или се бори с желанието да я прегърне?