Конан Воинът [bg]

— Мисля, че чух някакво прещракване, като го натиснах. Счупено е скоро, а ръждата го е прояла. Ако хората са избягали, защо резето е пуснато отвътре?

— Несъмнено са излезли през друга врата — предположи Валерия.

Тя се чудеше колко ли века са минали, откакто външната светлина се бе процеждала в огромната зала. Високо в сводестия таван небето се виждаше през нещо като прорези — прозрачни процепи от някаква кристална субстанция. В тъмните сенки помежду им зелените скъпоценности премигваха като очи на разярени котки. Тъмният зловещ под в краката им тлееше с променливи нюанси и огнени цветове. Сякаш стъпваха по пода на Ада и над главите им премигваха дяволски звезди.

Покрай всяка от стените на залата минаваха три сводести галерии, изградени една над друга.

— Четириетажна къща — изпъшка Конан, — а тази зала е висока чак до покрива. Дълга е като улица. Чакай — като че ли мярнах врата от другата страна…

Валерия сви белите си рамене.

— В такъв случай ти виждаш по-добре от мен, макар че сред морските пирати ме смятаха за най-зоркото око.

Влязоха напосоки през една отворена врата и прекосиха цяла редица празни стаи с подове като в залата и със стени от същия зелен нефрит, от мрамор, слонова кост и халцедон, украсени с фрески от бронз, злато и сребро. По таваните бяха поставени огненозелени скъпоценни камъни, а светлината им бе призрачна и някак си измамна. Нашествениците се движеха като призраци под самодивския огнен блясък.

В някои от стаите нямаше такива илюминации и от вратите им зееше черен мреш, като от преддверието на Пъкъла. Конан и Валерия ги избягваха. Влизаха само в осветените стаи.

По ъглите висяха паяжини, но по пода не се беше събрал прах, нито по масите и пейките от мрамор, нефрит и червен халцедон, с които бяха обзаведени стаите. Тук-там бяха постлани килими от онази китанска коприна, която е практически вечна. Никъде не откриха прозорци, нито врати, които да водят към улици или дворове. През всяка врата просто се влизаше в друга стая или зала.

— Защо не излизаме на никаква улица? — ядоса се Валерия. — Този дворец трябва да е голям колкото царските сараи в Туран.

— Сигурно не са умрели от чумата — замисли се Конан върху мистерията на празния град. — Иначе щяхме да намерим скелети. Може би е бил обладан от духове и всички са си плюли на петите. Може би…

— Може би, по дяволите! — грубо го прекъсна Валерия. Погледни фреските. Те са на хора. От коя ли раса са?

Конан ги огледа и поклати глава.

— Никога не съм виждал точно такива като тях. Но имат нещо източно — Вендия, може би, или Косала.

— Бил си цар на Косала? — попита го тя, прикривайки искреното си любопитство с подигравка.

— Не. Но съм бил вожд на афгулис, които живеят в Химелейските планини, над границите на Мендия. Тези хора приличат на косалците. Но защо косалците ще вземат да строят град толкова далеч на запад?