Смрък [bg]

Една прислужничка например метеше в коридора пред спалнята. Като зърна Ваймс, тя стреснато му обърна гръб и заби поглед в стената. Явно трепереше от страх, а Ваймс се беше научил, че при такива обстоятелства последното нещо, което трябва да направи един мъж, е да пита какво има или, не дай боже, да й предложи помощ. Това като нищо можеше да доведе до писъци. Може би е просто свенлива, каза си той.

Свенливостта обаче май беше заразна. Докато вървеше из сградата, се натъкваше на всякакви прислужнички, които носеха подноси, бършеха прах или метяха, и всеки път, когато доближеше някоя от тях, тя моментално му обръщаше гръб и забиваше очи в стената, сякаш животът й зависи от това. Докато стигне дългата галерия, окичена с предците на жена му, на Ваймс му беше дошло до гуша и когато поредната девойка, понесла поднос с чай, се завъртя като балеринка върху музикална кутия, той се обади:

— Ще прощаваш, госпожице, ама толкова ли съм отвратителен?

Е, това със сигурност беше по-добре, отколкото да я попита защо се държи толкова невъзпитано, нали така? Защо тогава, в името на която и да било Света Троица, тя побягна по коридора с дрънчащия порцелан? Сред множеството Ваймсовци надделя командирът (херцогът би бил твърде суров, а дежурният по дъска просто не вървеше в случая).

— Стой на място! Остави подноса и бавно се обърни!

Тя поднесе, наистина поднесе при спирането, като се плъзна с перфектна грациозност, все така стиснала подноса, и накрая се закова на място, разтреперана от ужас пред застигащия я Ваймс.

— Как се казваш, госпожице?

Тя отговори с извърнато лице.

— Ходжис, Ваша светлост. Много съжалявам, Ваша светлост.

Порцеланът още подрънкваше.

— Виж какво — смръщи се Ваймс, — не мога да си събера мислите при цялото това дрънчене! Просто остави таблата на пода, внимателно, става ли? Нищо лошо няма да ти направя, но бих искал да видя с кого разговарям, ако обичаш.

Лицето неохотно се обърна към него.

— Добре — подхвана той, — госпожице, ъ-ъ, Ходжис, какво има? Не се налага да бягаш от мен, надявам се?

— Моля ви, сър — проплака момичето, шмугвайки се през най-близката облицована със зелено сукно врата и изчезна. В този момент Ваймс осъзна, че зад него има още една прислужничка. С тъмната си униформа тя на практика се сливаше със стената, в която стоеше втренчена и трепереща. Със сигурност беше видяла случилото се, затова той внимателно я доближи и каза:

— Не искам от тебе ни дума. Само кимни или поклати глава, като ти задам въпрос. Ясно? — Получи едва доловимо кимване. — Добре, имаме напредък! Ще загазиш ли, ако ми кажеш нещо?

Още едно микроскопично кимване.

— А има ли вероятност да загазиш, ако аз ти говоря?

Прислужничката с неочаквана изобретателност сви рамене.