Драконът на Арканите [bg]

Ла Фарг придружи маркиз Д’Обремон до каретата, след това проследи с поглед как впрягът премина през портата и пое по тясната уличка „Сен Гийом“.

Сен Люк дойде при него.

— Какво му казахте? — запита мелезът.

— Истината — отговори Ла Фарг и тръгна към конюшнята.

Сен Люк го последва.

— И?

— Трябваше да го разубеждавам да не се обръща към краля.

В полумрака на обора Андре вече беше оседлал двата коня, предназначени за тях. Жребците чакаха.

— Маркизът има знатно име, титла и богатство — каза мелезът, докато бършеше с кърпичка червените стъкла на кръглите си очила. — Той е рицар на Ордена на Сен Мишел и кралят му гласува доверие. Щом става дума за сина му защо не се е обърнал по-рано към Негово Величество?

— Именно защото става дума за сина му. Маркизът е от тези мъже, които смятат, че рангът им не означава да се ползват от привилегии. Да поиска помощ за сина си за него означава да потърси помощ за себе си, като отплата за някогашните му заслуги. Д’Обремон е прекалено горд, за да стори подобно нещо.

Сен Люк отново сложи очилата си и рече:

— Но вече не става дума само за сина му.

— Да. Маркизът се чувства длъжен да използва ранга си. Отсега нататък ще търси помощ не за себе си, нито за човек от неговата кръв, а за друг. Всъщност за друга…

— Честта го принуждава да действа. Защо обаче го склонихте да не предприема нищо?

— Защото все още нямаме сигурност и бих желал първо да се срещна с Негово Преосвещенство. Но Д’Обремон ме увери, че ще помогне с каквото може, ако се обърнем към него.

Андре изкара от конюшнята двата коня. Ла Фарг му благодари и възседна своя жребец, а Сен Люк го последва. В двора слънцето вече разпръскваше жар. Далечните камбани на абатство „Сен Жермен“ сочеха, че след половин час ще стане десет.

— Господи, каква жега! — промърмори Ла Фарг и поведе напред коня си.