Грегор Горноземеца [bg]

Тук всички постройки бяха в прекрасен мъгливо сив цвят и изглеждаха като излезли от някакъв сън. Сякаш се издигаха право от камъка, все едно бяха поникнали от него, а не създадени от човешки ръце. Може и да не бяха толкова високи като небостъргачите, които Грегор знаеше по име, но някои бяха па поне трийсет етажа и завършваха с изящни заострени върхове и кулички. Хиляди факли бяха разположени стратегически и меката им приглушена светлина осветяваше целия град.

А украсите, изваяни по сградите… Грегор беше виждал херувими и гаргойли и преди, но стените на Регалия гъмжаха от живот. Хора, хлебарки, риби и създания, чиито имена Грегор не знаеше, се биеха, пируваха и танцуваха върху всеки видим сантиметър пространство.

— Само хора ли живеят тук или и хлебарки и прилепи? — попита Грегор.

— Този град е на хората. Другите си имат собствени градове или може би „земи” е по-точната дума — каза Викус. — По-голямата част от народа ни живее тук, макар че някои живеят в покрайнините, ако работата им го изисква. Там се издига нашият дворец — каза Викус, насочвайки погледа на Грегор към огромна, кръгла крепост в другия край на долината. — Натам сме се запътили.

Светлините, греещи от многобройните прозорци на града, му придаваха празничен вид, и Грегор почувства как му става малко по-леко на сърцето. Ню Йорк също проблясваше със светлините си по цяла нощ. Може би това място все пак не беше толкова враждебно и различно.

— Наистина е страхотно — каза той. С удоволствие щеше да се впусне да го изследва, ако не се налагаше толкова спешно да се прибере вкъщи.

— Да — каза Викус, докато очите му оглеждаха с любов града. — Моят народ много обича камъка. Ако имахме време, мисля, че бихме могли да създадем земя с рядка красота.

— Мисля, че може би вече сте го направили — казa Грегор. — Искам да кажа, далеч по-красиво е от каквото и да е в Горната земя..

Викус остана доволен от тези думи.

— Ела, от двореца се разкрива най-прекрасната гледка към града. Ще имаш време да ѝ се полюбуваш, преди да се нахраним.

Грегор тръгна след него, а Бутс отметна глава назад, като я въртеше ту на една, ту на друга страна.

— Какво си загубила, Бутс?

— Луна? — каза Бутс. Оттам, където живееха, звездите обикновено не се виждаха, но в ясни нощи имаше луна. — Луна?

Грегор погледна нагоре в мастилено черното небе, а после осъзна, че, разбира се, нямаше небе. Бяха в нещо като гигантска подземна пещера.

— Няма луна, мъничката ми. Няма луна тази вечер — каза той.

— К’ава п’ескочи луната — каза тя ей така, изведнъж.

— Мм-хм — съгласи се Грегор. Ако хлебарките говореха, а прилепите играеха с топка, тогава вероятно някъде имаше и крава, която прескачаше луната, бъздъхна, като си представи опърпаната книжка с детски стихчета в кутията до креватчето на Бутс вкъщи.