Алената кампания [bg]

Някой изруга. Последва гневен женски писък, яростен като рева на дива котка. Последва шум от боричкане, подир което двама от телохранителите довлякоха непознатата вътре. Тя изглеждаше на около четиридесет, с преждевременно състарено от твърде много раждания тяло, със сбръчкана от работа, но не и от слънцето кожа. Тъмната ѝ къдрава коса беше стегната на кок на тила, а торбичките под очите говореха за липса на сън.

При вида на Нила и Яков жената се закова на място.

— Къде е синът ми? — изплю тя към Ветас.

— В подземието — каза лордът. — И няма да бъде наранен, докато сътрудничиш.

— Лъжец!

Снизходителна усмивка изникна върху лицето на Ветас.

— Нила, Яков, това е Фая. Тя не е съвсем добре със здравето и трябва да бъде постоянно наглеждана, за да не се нарани. Ще я сложим да спи при теб, Яков. Ще помогнеш ли с наглеждането ѝ, момчето ми?

Яков кимна сериозно.

— Добро дете.

— Ще те убия — каза Фая на Ветас.

Той пристъпи към нея и ѝ прошепна нещо. Жената се вцепени, лицето ѝ пребледня.

— Така — каза Ветас. — Фая ще поеме твоите задължения, Нила. Тя ще пере и ще ти помага с Яков.

Нила и непознатата се спогледаха. Слугинята разпозна собствения си страх върху лицето на другата.

— А аз? — Нила знаеше за съдбата на онези, които не бяха полезни на лорд Ветас. Все още си спомняше мъртвата гледачка на Яков — онази, която беше отказала да сътрудничи в схемите на Ветас.

Той неочаквано прекоси стаята, хвана я за брадичката и започна да оглежда лицето ѝ. Пъхна палец в устата ѝ и Нила едва се сдържа да не го захапе, докато оглеждаше зъбите ѝ. Внезапно се отдръпна и обърса ръце в една от кухненските кърпи сякаш беше докосвал животно.