Далечната планета
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нина Левенсон
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Далечната планета». Краткое содержание книги:
Острият сюжет дава възможност на автора ярко да обрисува хората на бъдещето, себеотрицанието им в полза на науката, да покаже тяхното отношение към науката, към труда, към другаря, изобщо към живота, техните идеали и стремежи.
Вратата се разтвори и един дребен, много изящен и хубаво облечен мъж стремително влезе. В гладко сресаната му черна коса стърчаха някакви тръни, неподвижното му лице изразяваше студена, сдържана ярост.
— Тъкмо говорим за вълка… — почна директорът и протегна ръка към него.
— Подавам си оставката — каза със звънлив метален глас новодошлият. — Смятам, че повече не съм способен да работя с хората и затова си подавам оставката. Извинете, моля ви. — Той леко се поклони на звездните летци. — Канеко — план-енергетик на планетата Радуга. Бившият план-енергетик.
Горбовски бързо застърга с крака по хлъзгавия под, като се мъчеше да стане и да се поклони едновременно. При това вдигна чашата със сока над главата си и заприлича на пиян гост в триклиниум при Лукул.
— Честна Радуга! — каза директорът загрижено. — Какво се е случило пак?
— Преди половин час Симеон Галкин и Александра Постишева тайно са се превключили към зоналната енергостанция и са взели енергия за две денонощия напред. — По лицето на Канеко мина конвулсия. — Машината е пресметната за честни хора. Аз не зная подпрограма, която да вземе под внимание съществуването на Галкин и Постишева. Факт, който сам по себе си е недопустим, макар и за съжаление да не е нов за нас. Възможно е сам да можех да се справя с тях. Но аз не съм джудист и не съм акробат. И не работя в детска градина. Не мога да допусна да ми правят клопки… Те са замаскирали превключването в гъст храсталак зад дола, а са опънали жицата през пътечката. Те много добре знаеха, че трябваше да тичам, за да предотвратя огромната утечка… — Той изведнъж млъкна и почна нервно да измъква тръните от косата си.
— Къде е Постишева? — попита директорът, наливайки се с венозна кръв.
Горбовски седна изправено и с известна уплаха подви крака. По лицето на Марк беше изрисуван жив интерес към това, което ставаше.
— Постишева сега ще дойде тук — отвърна Канеко. — И аз съм убеден, че тъкмо тя е инициатор на това безобразие. Извиках я тук от ваше име.
Матвей дръпна към себе си микрофона за всеобщо оповестяване и тихо избоботи:
— Внимание, Радуга! Говори директорът. Инцидентът с утечката на енергията ми е известен. Инцидентът се разглежда.
Той стана, приближи се с едното рамо напред до Канеко, сложи ръка на рамото му и някак виновно каза:
— Какво да правим, приятелю… Нали ги казвах: Радуга е полудяла. Търпи, приятелю!… И аз търпя. А Постишева сега ще я насоля. Тя няма да се зарадва, ще видиш…
— Разбирам — каза Канеко. — Моля да ме извините: аз бях побеснял. Ако позволите, сега ще отида на космодрума. Може би най-неприятната ми работа днес е да раздавам улмотрони. Нали знаете, дошъл е десантен кораб с товар от улмотрони.
— Да — каза патетично директорът. — Зная. Ето. — Той посочи с квадратната си брадичка звездните летци. — Препоръчвам ви ги — мои приятели. Командирът на „Тариел“ Леонид Андреевич Горбовски и неговият щурман Марк Валкенщайн.
— Приятно ми е — каза Канеко, като наклони главата си с тръните.
Марк и Горбовски също наклониха глава.
— Ще се постарая да сведа повредите на кораба до минимум — каза Канеко, без да се усмихне, извърна се и тръгна към вратата.
Горбовски неспокойно погледна след него.
Вратата се отвори пред Канеко, той направи учтиво крачка встрани и даде път. На вратата стоеше предишната чернокоса жена с бялата куртка със скъсаните копчета. Горбовски забеляза, че шортите й бяха изгорени отстрани, а лявата й ръка — изцапана със сажди. До нея изящният и спретнат Канеко изглеждаше като пришелец от далечното бъдеще.
— Извинете, моля ви се — каза чернокосата е кадифено гласче. — Позволете ми да вляза. Викали сте ме, Матвей Сергеевич?
Канеко извърна лице, мина край нея с едното рамо напред и се скри зад вратата. Матвей се върна на креслото си, седна и опря ръце на облегалката. Лицето му отново посиня.
— Ти какво мислиш, Постишева — едва чуто почна той, — че не знам чие хрумване е това?…
На екрана се появи младеж с розови бузи, с кокетно накривена барета.
— Извинете, Матвей Сергеевич — каза той с весела усмивка. — Бих искал да напомня, че два комплекта улмотрони са наши.
— По списъка, Карл — измърмори Матвей.
— По списъка ние сме първи — съобщи младежът.
— Значи ще получите първи. — Матвей гледаше през цялото време Постишева, като запазваше свирепия си и непристъпен вид.
— Още веднъж извинете, Матвей Сергеевич, но много ни безпокои поведението на групата на Форстър. Видях, че те вече са изпратили на космодрума своя камион…