Лунен прах
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Хрусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунен прах». Краткое содержание книги:
Пат нямаше понятие на каква дълбочина се намираше корабът. Когато бе зърнал за последен път звездите, той беше на десетина метра под повърхността, а свличането на праха можеше да го е потопило значително по-надълбоко. Струваше си — макар че с това щеше да се увеличи разходът на кислород — да повиши вътрешното налягане и така да компенсира до известна степен налягането върху корпуса отвън.
Много бавно, да не би издайническият пукот в ушите да разтревожи някого, Пат повиши налягането в кабината с двадесет процента. Когато свърши, се почувствува по-спокоен. Но не беше само той, защото веднага щом стрелката на манометъра се стабилизира на новото си деление, иззад гърба му се разнесе спокоен глас:
— Струва ми се, че това е отлична идея.
Той се обърна да види кой си навира носа където не му е работата, но гневната му реплика остана неизказана. При първия оглед Харис не бе познал никой от пътниците, но сега веднага разбра, че има нещо твърде познато в набития мъж със сива коса, който се бе приближил до мястото му.
— Не бих искал да ви се натрапвам, капитане — тук вие командувате. Но сметнах, че ще е добре да ви се представя, в случай че мога да помогна с нещо. Аз съм комодор Ханстен.
Харис зяпна човека, който бе ръководил първата експедиция на Плутон и вероятно бе стъпвал пръв на повече планети и луни от всички други изследователи в историята на човечеството. Той бе толкова удивен, че успя само да каже:
— Вас ви нямаше в списъка на пътниците!
Ханстен се усмихна.
— Другото ми име е Хансен. След като се пенсионирах, продължавам да пътувам за развлечение, без да нося толкова отговорност. А след като си обръснах брадата, никой не може да ме познае.
— Много съм доволен, че сте с нас — заяви радостно Харис.
Сякаш някой бе свалил от плещите му част от товара. Комодорът щеше да бъде надеждна опора в трудните часове — или дни, — които им предстояха.
— Ако нямате нищо против — продължи Ханстен все така учтиво, — бих искал да ми кажете вашата оценка. Или грубо казано, колко ще можем да издържим?
— Както обикновено жизненият фактор е кислородът. Имаме достатъчен запас за около седем дни, ако предположим, че няма да се получи изтичане. Засега няма никакви данни за подобно нещо.
— Това ни дава време да помислим. А по отношение на храната и водата?
— Ще поизгладнеем, но няма да умрем от глад. Имаме авариен запас от концентрирани храни и, разбира се, устройствата за пречистване на въздух ще ни дадат колкото вода ни е необходима. Така че това не е проблем.
— Електрическа енергия?
— Колкото искате, след като не използуваме двигателите.
— Забелязах, че не правите опити да се свържете с базата.
— Безсмислено е, прахът ни екранира напълно. Включих радиофара на аварийна честота — това е единствената ни, твърде слаба надежда да изпратим някакъв сигнал.
— Значи, те ще трябва да ни намерят по друг начин. Колко време ще им е необходимо според вас?
— Изключително трудно е да се прецени. Търсенето ще започне веднага щом не се получи нашият редовен сигнал в 20,00 часа, и те ще знаят приблизително къде се намираме. Но навярно сме потънали, без да оставим никакви следи, сам сте видели как прахът заличава всичко. Дори и когато ни намерят…
— Как ще ни извадят?
— Точно така.
Капитанът на двадесетместната „Селена“ и командирът на космически кораби се взираха един в друг, докато мозъците им се занимаваха с един и същ проблем. Внезапно някакъв глас с подчертано английско произношение надви общия шум на разговорите и те чуха:
— Уверявам ви, мис, че това е първата чаша приличен чай, която пия на Луната. Смятах, че тук никой не може да го запари така, поздравявам ви.
Ханстен се засмя тихо.
— Би трябвало на вас да благодари, а не на стюардесата — каза той, като посочи манометъра.
В отговор Пат се усмихна вяло. Истина беше: след като бе повишил налягането в кабината, водата сигурно завираше почти при нормалната си температура както на морското равнище на Земята. Поне щяха да имат обичайните горещи, а не само топлички напитки. Доста екстравагантен начин за запарване на чай, нещо като китайския метод да се опече прасе, като се запали къщата.
— Нашият основен проблем — заяви Ханстен (и Пат не се обиди никак от думата „нашият“) — е да поддържаме духа на пътниците. Поради това смятам, че трябва да ги поободрите, като им разправите за търсенето, което сигурно вече е започнало. Но не бъдете прекалено оптимистичен — не трябва да създадете у тях впечатлението, че до половин час някой ще почука на вратата. Това може да усложни нещата, ако… ако се наложи да чакаме няколко дни.