Второто петно

— Храня надежда да го намеря. Точно затова съм тук. Колкото повече обмислям въпроса, толкова повече се убеждавам, че писмото не е излизало от тази къща.

— Господин Холмс!

— В противен случай със сигурност вече щеше да е станало обществено достояние.

— Но защо някой ще го краде, за да го държи тук?

— Не съм убеден, че е било откраднато.

— Тогава как е излязло от куриерската чанта?

— Не съм убеден, че изобщо е излизало от куриерската чанта.

— Господин Холмс, шегата ви е неуместна. Сигурен съм, че го нямаше в чантата.

— Поглеждали ли сте в нея след вторник сутринта?

— Не, не беше необходимо.

— Възможно е по невнимание да сте го пропуснали.

— Невъзможно!

— Не съм убеден в това. Случват се такива неща. Предполагам, че вътре има и други документи. Може да се е смесило с тях.

— Беше най-отгоре.

— Някой може да е разклатил чантата и то да се е преместило.

— Не, не. Извадих всичко.

— Това може лесно да се провери, Хоуп — каза министър-председателят. — Нека донесат куриерската чанта.

Министърът позвъни.

— Джейкъбс, донеси ми куриерската чанта. Смятам, че просто ще си загубим времето, но щом настоявате, ще го сторя. Благодаря, Джейкъбс, сложи я тук. Винаги нося ключа на верижката на часовника си. Ето, виждате документите. Писмо от лорд Мъроу, доклад от сър Чарлс Харди, меморандум от Белград, бележка за руско-немските мита на житото, писмо от Мадрид, бележка от лорд Флауърс… О, Боже! Какво е това? Лорд Белинджър! Лорд Белинджър!

Министър-председателят грабна плика от ръката му.