Кралството на златния дракон
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Диманова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралството на златния дракон». Краткое содержание книги:
В „Кралството на Златния дракон“ Исабел Алиенде ни кани да участваме в двойно приключение. Александър Колд, неговата баба Кейт и Надя Сантос, главните герои от „Градът на Зверовете“, отново са заедно и ги очакват нови премеждия, този път сред суровата и девствена природа на Хималаите. Същевременно завладяващото перо на Исабел Алиеде ни разкрива основни положения от будисткото учение в лицето на един лама — учител и духовен водач на Дил Бахадур, младия престолонаследник на Забраненото кралство, когото монахът води по пътя на будизма и му показва стойността на състраданието, природата, живота и мира.
Александър извади топчетата от джоба си и ги постави върху масата. Тя ги погледна с безразличие. Приличаха на стъклени преспапиета, като онези, които туристите често купуват.
— Това са диаманти, Кейт — съобщи й момчето.
— Сигурно! Колкото аз съм Мерлин Монро… — отвърна възрастната писателка.
— Коя?
— О! — изсумтя тя, ужасена от бездната, която зееше между нея и поколението на нейния внук.
— Сигурно е някоя от твоето време — додаде Александър.
— Това е моето време! То е повече мое, отколкото твое. Аз поне не живея на луната, като теб — измърмори сърдито бабата.
— Наистина са диаманти, Кейт — настоя той.
— Добре, Александър, диаманти са.
— Може ли да ме наричаш Ягуар? Това е моето животно-тотем. Диамантите не са наши, Кейт, те са на индианците, на Хората от мъглата. Обещах на Надя, че ще ги използваме в тяхна защита.
— Стига! — измърмори баба му, без да му обръща внимание.
— С тях можем да финансираме фондацията, която смяташ да основеш заедно с професор Льоблан.
— От удара по главата май ти се е разхлопала дъската, момче — отвърна тя и разсеяно пусна стъклените яйца в джоба на якето си.
През следващите седмици писателката щеше да има повод да промени мнението си за своя внук.
Стъклените яйца престояха у Кейт цели две седмици, преди тя да се сети за тях, но веднъж, когато преместваше якето си от стола, едното от тях изпадна и почти премаза пръстите на крака й. Междувременно нейният внук Александър се беше прибрал у дома, при родителите си в Калифорния. Писателката ходи няколко дни с насинен крак и с камъните в джоба, като си играеше разсеяно с тях по улицата. Една сутрин влезе да пие кафе в близкото заведение и на тръгване без да иска остави един диамантите на масата. Собственикът италианец, кой я познаваше от двайсет години, я настигна на ъгъла.
— Кейт! Забрави си стъкленото топче! — извика й и й го подхвърли над главите на минувачите. Тя го улови в полет и продължи пътя си с мисълта, че е крайно време да направи нещо с тия яйца. Без ясен план, писателката се отправи към улицата на бижутерите, където се намираше магазина на стария й обожател Исак Розенблат. Преди четирийсет години двамата за малко щяха да се оженят, ако не се бе появил Джоузеф Колд и не бе прелъстил Кейт с концерта си за флейта. Тя беше убедена, че флейтата е вълшебна. Много скоро Джоузеф Колд се нареди сред най-прочутите музиканти в света. „Беше същата флейта, която глупавият ми внук загуби в Амазония!“, помисли с раздразнение Кейт. Хубавичко беше издърпала ушите на Александър, задето бе затрил великолепния инструмент на дядо си.
Исак Розенблат беше един от стълбовете на еврейската общност: богат и уважаван баща на шест деца. Беше от онези спокойни хора, които изпълняват дълга си без излишен шум, а в душата им цари мир, ала когато видя Кейт Колд да влиза в магазина му, той усети как потъва в тресавището на спомените. В миг отново се превърна в срамежливия младеж, който бе обичал тази жена с отчаянието на първата любов. По онова време тя беше девойка с порцеланова кожа и непокорни червени коси; сега лицето й беше по-набръчкано и от пергамент, а посивялата й, зле подстригана четина, стърчеше на всички страни като четка.
— Кейт! Никак не си се променила, момиче, бих те познал и в най-голямата тълпа… — промълви той развълнувано.
— Недей да лъжеш, дърти безсрамнико — отвърна тя, усмихвайки се поласкана мимо себе си, и пусна на пода раницата си, която тупна като чувал с картофи.
— Дошла си да ми кажеш, че си сгрешила и да ми поискаш извинение, задето ме захвърли и разби сърцето, ми, нали? — пошегува се бижутерът.
— Вярно е, Исак, сбърках. Не съм създадена за семеен живот. Бракът ми с Джоузеф трая съвсем кратко, добре поне, че ни се роди син — Джон. Сега съм баба на три внучета.
— Чух, че Джоузеф е починал, наистина съжалявам. Винаги съм му завиждал, така и не му простих, че ми отне годеницата, макар да купувах всичките му плочи. Имам пълна колекция от неговите концерти. Беше голям талант… — каза бижутерът. Той покани Кейт да седне на тъмния кожен диван и се настани до нея. — Значи сега си вдовица — добави изучавайки я с обич.
— Не си прави илюзии, не съм дошла да ме утешаваш. Нито да купувам бижута. Не са ми в стила — отговори Кейт.
— Виждам — отбеляза Исак Розенблат, поглеждайки крадешком смачканите й панталони, войнишките чизми и раницата на пода.