Трима мъже в снега
- Автор: Кестнер Эрих
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Мусаков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трима мъже в снега». Краткое содержание книги:
На „Нойе Кьонигщрасе“ той купи — необичайно евтино поради ликвидация на магазина — чифт вълнени чорапи. А на „Мюнцщрасе“ — груби туристически обувки от говежда кожа. В деня на заминаването най-сетне си набави и костюм! Това стана зад Силезийската гара. На „Фрухтщрасе“. Магазинът се намираше в мазето. Трябваше да се слиза шест стъпала надолу.
Вехтошарят — брадат старик — просна на тезгяха няколко от своите съкровища.
— Почти необличани — каза колебливо той.
Най-напред Тоблер видя един избелял вълнен фрак и доста се изкуши да го вземе. От друга страна, обаче фракът все пак не беше най-подходящият костюм за тридесетсантиметров току-що паднал сняг.
До него бе проснат светлокафяв спортен костюм. На малки карета и на големи мазни лекета. А в съседство с него — костюмът, който Тоблер в края на краищата избра. Преди години платът беше имал виолетов цвят. На светли райета. Но времето тече.
— Отвратително хубаво — каза Тоблер. — Колко струват тия одежди?
— Осемнайсет марки — отвърна старикът. — Последна цена.
Тайният съветник взе сакото от закачалката и го облече. В плещите му беше тясно. Ръкавите — прекалено къси.
— Вземете фрака! — посъветва го старецът. — Струва двайсет и две марки, но четирите марки разлика си заслужават. Платът е по-добър. Няма да съжалявате.
— Нямате ли огледало? — запита Тоблер.
— В задната стая — рече старикът.
Отидоха в задната стая. Миришеше на зеле. Тайният съветник впери поглед в огледалото, успя все пак да се познае и без да ще се разсмя.
— Харесвам ли ви? — запита той.
Търсейки опора, вехтошарят посегна към брадата си.
— Вземете фрака!
Тоблер остана непоколебим.
— Ще взема виолетовия модел — отвърна той. — За изненада е.
— Колкото за това — става — рече старикът.
Тоблер облече пак своите дрехи и плати. Вехтошарят уви костюма в кафява амбалажна хартия и изпрати клиента си до вратата. Преди да отвори, той опипа шубата на Тоблер, духна вещо в яката от видрова кожа и каза:
— Желаете ли да продадете палтото? Може би бих го взел. Давам сто и двайсет.
Тайният съветник поклати отрицателно глава.
— Фракът ви се видя твърде скъп — продължи старецът. — Нямате пари. На богатите това се случва по-често, отколкото могат да си представят бедните. Е, добре. Сто и петдесет. В брой, на ръка! Обмислете!
— Спомен ми е — рече дружелюбно Тоблер и си тръгна.
Вехтошарят го съпроводи с поглед и тогава видя тежката кола и шофьора, който старателно отвори вратата.
Автомобилът потегли. Старикът сложи още един брикет в печката и пристъпи към птичия кафез, окачен на стената зад тезгяха.
— Ти разбра ли нещо? — запита той малкото жълто канарче. — И аз не разбрах.
Кабинетът на Тоблер бе придобил застрашителен вид. Наред с новите покупки имаше вещи, които тайният съветник беше открил на тавана, в прашни сандъци и в скърцащи скринове. Чифт ръждясали кънки. Един топъл пуловер, добил вече вид на болен от шап. Ръчно плетено яркочервено скиорско кепе с пискюл. Старомодно мъхнато палто, на сиви квадрати, поне от времето на кръстоносните походи. Кафяв каскет. Чифт наушници от черно кадифе с подвижна пружинена лента. Плетен куфар, изслужил отдавна службата си. И чифт вълнени топлинки за китките, изпратени на запасния лейтенант Тоблер навремето, в окопите.
Тоблер почти не можеше да откъсне поглед от тая гледка. Най-сетне той отиде в зелената ъглова стая. Там Йохан намусено пробваше костюмите, за които преди четиринадесет дни му беше взел мярка най-добрият шивач в Берлин. Последните дребни дефекти бяха отстранени и търговският шеф на световноизвестната фирма, който си беше дал труд да дойде лично до вилата в Груневалд, не пестеше възторжените си възклицания.
Йохан стоеше пред стенното огледало с вид на невинен подсъдим. Оставяше се да му обличат едно след друго жилетките, смокинга, скиорското яке и фрака, сякаш бяха усмирителни ризи.
Когато добродушният побелял прислужник застана най-сетне — широкоплещест и строен — облечен във фрак, това възхити милионера.
— Йохан! — извика той. — Приличате на посланик! Просто не вярвам, че някога ще посмея пак да ви накарам да лъснете обувките ми.
Прислужникът се извърна.