Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
Тя се върна в първата зеленчукова градина и намери стария човек, който копаеше там. Приближи се, застана до него и го наблюдава известно време. Той не й обърна внимание и тя най-после го заговори:
— Бях в другите градини — каза тя.
— Никой не ти пречи — отвърна той сухо.
— Отидох и в овощната градина.
— Нямаше куче на вратата да те ухапе — отговори той.
— Нямаше врата за другата градина — рече Мери.
— Каква градина? — попита той грубо и за миг спря да копае.
— От другата страна на стената. Там има дървета — видях върховете им. Една птичка с червени гърди беше кацнала на едно от тях и пееше.
За нейна изненада навъсеното му старо и обветрено лице неочаквано смени изражението си. Градинарят бавно се усмихна и сега изглеждаше съвсем друг. На Мери й стана интересно колко по-добре изглежда човек, когато се усмихва. Това не й беше идвало на ума по-рано.
Той се обърна към овощната градина и засвири с уста — тихо и нежно. Мери не можеше да разбере как един толкова груб човек може да свири така примамливо.
Почти веднага се случи нещо чудно. Тя чу лек шум от криле във въздуха — това беше птичката с червени гърди, която летеше към тях. Накрая кацна на голяма буца пръст съвсем близо до крака на градинаря.
— Ето я — засмя се старият човек и заговори на птичето като на дете. — Къде беше, нахално малко просяче? — рече той. — Не съм те виждал днес. Да не си започнало ухажването толкова рано? Много бързаш.
Птичето наклони главичка на една страна и го погледна с блестящото си око, което приличаше на черна капчица роса. Изглежда, добре познаваше градинаря и изобщо не се страхуваше. Заподскача наоколо, като кълвеше пръстта и търсеше семена и насекоми. Сърцето на Мери трепна, защото птичето беше толкова красиво и весело и толкова приличаше на човек. Имаше малко закръглено телце, нежна човчица и стройни тънки крачета.
— Винаги ли идва, когато го повикаш? — попита тя почти шепнешком.
— Да, разбира се. Познавам го още от съвсем малко пиленце. Гнездото му се намира в другата градина и когато за първи път прелетя над стената, беше още много слабо, не можа да се върне няколко дни и така се запознахме. А когато успя да прехвръкне през оградата, другите птичета от люпилото бяха вече отлетели. То беше самотно и отново дойде при мен.
— Какво птиче е това? — попита Мери.
— Не знаеш ли? Това е червеношийка, а те са най-милите и любопитни птичета. Те се сприятеляват също като кучетата — ако знаеш как да се държиш с тях. Виж как кълве наоколо и ни поглежда от време на време. Знае, че говорим за нея.
Беше много интересно да се наблюдава старият човек. Той гледаше с такава гордост и обич малкото пухкаво птиче, което сякаш беше облякло червена жилетка.
— Доста е суетно това птиче — засмя се той. — Обича хората да говорят за него. И е любопитно — така обича да се меси в чуждите работи, няма равно на себе си. Винаги идва да види какво садя. Знае всичко, от което не се интересува мистър Крейвън. То е главният градинар, казвам ти.
Червеношийката подскачаше наоколо, като кълвеше усърдно пръстта и от време на време спираше и поглеждаше към тях. На Мери й се струваше, че черните очи на птичето, които приличаха на капки роса, я следят с огромно любопитство. Особеното чувство в сърцето й се засили.
— Къде са отлетели другите птичета от гнездото? — попита тя.
— Никой не знае. Старите ги пускат от гнездото, учат ги да летят и след това се пръскат по света, преди да ги видиш. Това птиче е умно и знае, че е самичко.
Мери направи крачка към червеношийката и я загледа много настоятелно.
— И аз съм самичка — каза тя.
Преди тя не знаеше, че това е една от причините да се чувствува кисела и сърдита. Струваше й се, че го откри, когато гледаше червеношийката и червеношийката гледаше нея.
Старият градинар бутна шапката си назад върху плешивата си глава и загледа Мери.
— Ти ли си детето от Индия? — попита той.
Мери кимна.
— Нищо чудно тогава, че си самотна — рече старият човек.
Той започна да копае, като забиваше лопатата дълбоко в тлъстата черна градинска почва, а червеношийката подскачаше наоколо и изглеждаше много заета.
— Как се казваш? — попита го Мери. Той се изправи и отговори:
— Бен Уедърстаф — и добави с тъжна усмивка: — и аз съм сам, освен когато съм с него. — Той посочи птичето. — Това е единственият ми приятел.
— А аз изобщо нямам приятели — рече Мери. — Никога не съм имала. Моята ая не ме обичаше и никога с никого не съм играла.
В Йоркшир хората винаги казват с малко груба откровеност това, което мислят, а Бен Уедърстаф беше истински йоркширец.