Прерията

Макар траперът да се поучуди, като видя, че към него се приближава още една човешка фигура, и то по посока, противоположна на мястото, където преселникът бе разположил лагера си, той запази спокойствието на човек, отдавна свикнал на опасности.

— Мъж е — каза той — и в жилите му тече бяла кръв, иначе стъпката му щеше да бъде по-лека. Ще трябва да бъдем готови за най-лошото, защото смесенокръвните10, които се срещат из тия далечни места, са май по-големи варвари от истинските диваци.

С тези думи той вдигна пушката си и пипнешком провери в ред ли са кремъкът и запалката й. Но едва насочи дулото и треперещите ръце на спътницата му го уловиха поривисто за лакътя.

— За Бога, не бързай — каза тя, — може да е приятел… познат… съсед!

— Приятел! — повтори старецът, като се освободи полека от здравата й хватка. — Приятелите навред са рядкост, а в тоя край се срещат може би още по-рядко, отколкото другаде. А пък съседите са заселени толкова далеч един от друг, че този който идва към нас, едва ли е и познат.

— Дори и да е непознат, ти няма да пожелаеш да пролееш кръвта му!

Траперът се вгледа загрижено в разтревоженото и уплашено лице на девойката; после, сякаш изведнъж променил намерението си, спусна приклада на пушката си на земята.

— Да — рече той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на събеседницата си, — права е: не бива да се пролива кръв, за да се спасява живот, толкова безполезен и близък до своя край. Нека се приближи, ще му дам кожите си, капаните си, дори пушката си, стига да ги пожелае.

— Нищо няма да пожелае… нищо не му е нужно — възрази девойката. — Ако е честен човек, сигурно ще е доволен от това, което има, и няма да иска чуждо.

Учуденият трапер не успя да отвърне нищо на тия несвързани и противоречиви думи, защото човекът, който се приближаваше, беше вече на петдесет стъпки от мястото, където стояха. Междувременно Хектор не бе останал безразличен свидетел на това, което ставаше. Чул далечните стъпки, той се бе вдигнал от топлото си леговище в нозете на своя господар, а сега, когато непознатият се очерта ясно, той тръгна дебнешком към него, снишен към земята като пантера, готова за скок.

— Прибери кучето си — произнесе твърд, плътен мъжествен глас по-скоро с дружелюбен, отколкото със заплашителен тон. — Аз обичам кучетата и ще ми бъде жал да причиня нещо лошо на това животинче.

— Чуваш ли какво ти казват, песчо? — обади се траперът. — Ела тук, глупчо. Той не може вече да прави нищо друго, освен да ръмжи и да лае. Можеш да се приближиш, приятелю, кучето, няма зъби.

Непознатият не чака да го канят повече. Той се втурне стремително напред и след миг се озова до Елен Уейд. Огледа я набързо, но внимателно и почна да разглежда спътника й трескаво и възбудено, което показваше, че той никак не му е безразличен.

— От кой облак си паднал, драги старче? — каза той; безгрижният му, прям, непринуден тон изглеждаше толкова естествен, че не можеше да има притворство. — Или наистина живееш тук, в прериите?