Проходът на сломените сърца
- Автор: Маклейн Алистър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проходът на сломените сърца». Краткое содержание книги:
Рецептата му е проста, но с простотата на гениалното: действието в повечето му романи се развива в затворено за външното въздействие пространство (подводница, арктическа база, движещ се влак, завод за бактериологическо оръжие, който никой няма право да напуска). А вътре в този затворен свят, където всички са близки приятели и животът на всеки зависи от ближния, започват да се извършват варварски престъпления. Единият от тези приятели е предател и убиец — ала кой?
Тъкмо се канех да ви питам за креслото — полюбопитствува Клеърмонт. — Едва ли е стандартно оборудване на „Юниън Пасифик“, поне така си мисля.
Трябва да съм го забърсал отнякъде — мъгляво изрече Девлин.
— Много години ли ви остават до пенсия?
— Господин полковникът е твърде… как да кажа?… дипломатичен — усмихна се почти заговорнически спирачът. — Да, именно дипломатичен. Е, сър, прав сте. Възстаричък съм за тази служба, но си изгубих кръщелното преди години и това доста затрудни „Юниън Пасифик“. Сегашното пътуване ми е последно. Щом се върна, чака ме домът на моята внучка с топлата камина.
— И дано Господ ви даде много дърва за огрев — промърмори Клеърмонт.
— Ъ? Искам да кажа… извинете, господин полковник?
— Нищо. Кажете, Девлин, как си прекарвате времето тук?
— Ами… готвя си, ям, спя и… — Точно това имах предвид. Ако спите и изведнъж се изпречи стръмно нанагорнище, какво…
— Лесна работа, господин полковник. С Крие, огняря на Банлън, си имаме съвременна съобщителна техника, както и викат сега. Една проста жица, вкарана в тръба, но върши добра работа. Крие я дръпва пет-шест пъти, а аз в отговор само веднъж, колкото да му покажа, че още съм жив. Тогава той пак я дърпа — веднъж, дваж или триж, в зависимост от налягането, което ще иска от мен за колелото. Досега не е имало провал, сър.
— Но не е възможно само да ядете и да спите…
— Чета, сър. Много чета. С часове. Изглежда добре сте скрили библиотеката си забеляза Клеърмонт, след като хвърли един поглед наоколо.
— Библиотека си нямам, сър. Само това ми е книгата. Все нея си чета.
Той обърна въпросната книга с корицата към полковника. Беше вехта и видяла далеч по-добри дни семейна Библия.
— Ясно. — Полковник Клеърмонт не стъпваше в църква и най-близкият му допир с религията бяха погребалните служби, които често бе принуден да отслужва, затова сега се почувствува, а и му пролича, доста неловко. — Е, Девлин, да се надяваме, че благополучно ще стигнем Форт Хъмболт, а на вас желая и успешно връщане на изток.
— Благодаря ви, сър. Много сте любезен.
Спирачът си беше сложил очилата и се бе зачел в Библията доста преди полковникът да затвори след себе си вратата на вагона.
Клеърмонт тръгна забързано към локомотива. Белю и пет-шест от хората му разглобяваха рампите, по които конете слизаха и се качваха във вагоните.
— Всички животни и хора ли са налице? — попита Клеърмонт.
— Да, сър.
— Пет минути стигат ли?
— Разбира се, господин полковник.
Клеърмонт кимна и продължи напред. Иззад сградата на гарата се появи Пиърс и се запъти забързано към него.
— Знам, че няма да го направите, господин полковник, но дължите все пак едно извинение на Белю и хората му.
— Нима не открихте и следа от тях?
— Не знам къде са, но в Рийз Сити със сигурност ги няма. Залагам живота си.
Първата реакция на Клеърмонт, колкото и да е странно, беше почти облекчение. Облекчение, че Пиърс и праисторическото му опълчение не са успели там, където неговите момчета се бяха провалили. Ала сега отново го връхлетя с пълна сила истината за тяхното вероятно дезертиране или непростимо закъснение и той промълви през зъби:
— Ще ги изправя пред военен съд и ще ги изхвърля от войската.
Пиърс го изгледа замислено и попита: — Не ги познавам, разбира се, но такива ли са по начало?
— Не, дявол да го вземе, там е работата! — Клеърмонт шибна гневно кавалерийския си ботуш с бастунчето и едва не се преви от болка. — Оукланд и Нюъл са сред най-добрите офицери, които са служили под моята команда. Но никакви изключения! Никому! И все пак какви прекрасни офицери, направо прекрасни… Е, хайде, господин маршал. Време е да потегляме.
Пиърс се качи във вагона. Клеърмонт хвърли един поглед назад, за да се увери, че вратите на конските вагони са затворени, обърна се и вдигна ръка. Банлън му махна от кабината си, че е разбрал, скри се вътре и отвори клапана на регулатора за парата. Колелетата се превъртяха веднъж, два пъти, три пъти… Влакът потегли.
Трета глава
На смрачаване военният влак вече бе напуснал пределите на Рийз Сити и равното плато, на което бе разположено градчето, и се бе отдалечил достатъчно, за да не се виждат вече с просто око. Високата равнина беше отстъпила на същинските планини и влакът с тежко пухтене изкачваше дълга и широка, обрасла с борове долина, а извивките на релсите следваха неотклонно чупките на каменистата река, покрай която бяха прокарани. Небето чернееше, по него нямаше и следа от залеза, който вероятно се беше скрил зад онези надвиснали облаци. Звезди тази нощ нямаше да има, нито пък луна. Оловното небе поемаше обещание само за едно — сняг.