Законът на госта

— Така ли…? Нима това е правилото, според което ще бъда съден? Оправданията за милост няма да бъдат чути, когато дойде вашето собствено време.

— Да бъдем съдени ли? Как смеете да ни предизвиквате по такъв начин?

— Когато се извинявам, вие ме осъждате, когато не го правя е същото. Какво ще стане, ако кажа вземете ми кораба, но пощадете живота ми?

— Няма да спестим дори една унция въздух!

— Ха! Аз щях да бъда по-щедър от вас, Ерешкигал. Щях да пощадя поне един живот, може би на малкия изплашен Смит. Той никога не би ми навредил и мисля че започва да подозира какво представлявам. Да, една личност би оживяла ако разпери опашката си, макар че в противен случай упражненията са безполезни.

— Мислите ли, че ще ни стреснете със суеверни намеци и лъжи? Обкръжете го мои джентълмени! Стюард, затвори проходните тръби. Трябва да поставим дантелените ни хлебчета над облака от кръв и да внимаваме капките й да не попаднат във въздушната система.

Докато рицарите и подвасалите се усмихваха, развяваха ветрила, размахваха куки и кортици и го обграждаха във форма на сфера, Произлизащият им говореше меко, с юпитерианско спокойствие:

— Кой друг освен машинния разум има толкова дълъг живот, че да въведе закони и закони в пустотата и после да види бавните си резултати? Цивилизацията, джентълмени, се постига когато хората се освободят от естествената си ярост и несдържаност, и се страхуват от сила достатъчна да ги ужаси и да им вдъхне страхопочитание, за да бъдат покорни. Да цивилизоваш диващината е дълго усилие и когато пустошта е астрономически необятна, страхът също ще бъде огромен.