Страната на слепите

Очите му обходили с още по-изострено внимание огромната завеса от планини.

Ако, да речем, човек тръгне по тази клисура и се изкачи на ей този зъбер, тогава може би ще излезе сред онези закърнели борове, които растат като на някаква площадка още по-високо над клисурата. А после? По тази наклонена стена ще намери начин да се изкачи, за да стигне до пропастта точно под снега. А ако не може да стигне този зъбер, по-нататък някой друг може да му послужи за целта още по-добре. И после? После ще излезе на кехлибарено искрящия сняг и на половината разстояние от билото на онези красиви и пусти висини.

Обърнал се към долината, после отново втренчено се загледал нагоре.

Сетил се за Медина, но тя се смалила и отдалечила. Обърнал се отново към планинската стена, по която към него се спускал денят.

После започнал много предпазливо да се катери.

Когато слънцето залязвало, той вече си почивал, но бил далеч и високо горе. На времето, когато се изгубил, се намирал още по-високо, но засега и тази височина не била малка. Дрехите му се изпокъсали, ръцете и краката разкървавили цялото му тяло било изподраскано, но той си лежал спокойно и усмивка озарявала лицето му.

От мястото, където си почивал, долината изглеждала като че потънала в някаква дупка и само на миля разстояние. Вече била обвита в мъгла и сенки, въпреки че планинските върхове около Нунес плували в светлина и огън, а малките тревички по скалите съвсем наблизо сякаш били пропити с някаква неуловима прелест — жилка зелен минерал прорязвала сивата скала, тук-там проблясвали кристалчета, а съвсем близо до лицето му стърчал един мъничък, великолепен оранжев лишей. Дълбоки, загадъчни сенки покривали клисурата, синьото се сгъстявало в мораво, моравото в някаква сияйна тъмнина, а над главата му се простирала безкрайната шир на небето. Той обаче не обръщал внимание на тези неща, само лежал напълно отпуснат и се усмихвал, сякаш доволен единствено заради това, че е избягал от долината на слепите, където имал намерение да стане цар.