За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Няма да минат и два дена и ще разбера какъв смях, по-точно — жалост се е набрала в душата му, като е успокоявал моите страхове за пикливия ми багажец… Какви ти два дена, още утре ще ме заведе да ми покаже новата част на Токио — японския, или по-точно, токийския Манхатън — високи петдесет и два-три етажа сгради, които стърчат над целия общо взето нисък поради земетръсните опасности град, като да му вдъхват едно ново самочувствие и да дават на японеца още доказателства за силата на японската техника. Тия сгради са пет-шест и са наистина високи. Побити са дълбоко в земята — като як кол, за да държат. Три-четири и повече етажи имат надолу под земята — в тях: магазини, ресторанти, кафенета, нагоре са разположени фирми, най-горе — пак магазини, всяко ъгълче е използувано с определена търговска цел, ала това е направено ненатрапчиво, дори дискретно: ако минеш, ако видиш, ако имаш нужда — да си улеснен. Та, най-горе има, както казах, ресторанти, от които — гледай Япония, гледай Токио, додето ти стигат очите и фантазията, гледай — все е Япония, все е Токио. Докато паркираше колата, Иван остави на задната седалка сакото си, фотоапарата си, че и ключовете си остави на таблото…
— Ключовете — подсетих го.
— Не ми трябват…
— Как не ти трябват? Ще мине човек и като не му трябва колата ти, апарата ще ти вдигне, якето…
— Няма — казва, — тук не се краде, никой не краде…
— Как не се краде?…
— Ами така — вика, — няма такава дума в японския език. Японците не знаят какво е това кражба.
И таз хубава… Все съм ходил по света, все съм попрочел нещо, и на възраст станах, в която човек на всичко вярва, ама това, в цяла една държава да не знаят какво е кражба — взех я тая приказка, като казана от кесима или за агитация. Нали ги зная нашите българи — те като идат в една чужда държава на работа, или много се оплакват, или много й захвалят. Демек, не са какви да е хора, държавата ги е пратила в рая на света… Другите са се минали, като са се попилели по Ирак, по Индия, ама тук е Япония — тук народът и държавата са къде-къде…
Колегата видя лукавото пламъче на моето идеологическо недоверие и какво ли си рече: „Тоя ще иде утре да ме издъни в София, че съм възхвалявал така безкритично капитализма“ — и направи корекцията: „Кражби, разбира се, има, ама те са нагоре, ѐ по ония, високите етажи, където се крадат не фотоапарати или якета, ами милиони. Там са мафиите, там са тежките далавери и многото пари. Но такова кокошкарско крадене по улицата, от къщи, от магазин — и дума да не става! Колата ти може да стои отключена не един час, ами месец, и вътре да е пълна с разни такива джунджурии, никой няма да я пипне с пръст… Даже ако ти я отвори, не дай боже полицията — ще намериш бележка: тъй и тъй, колата ви е отключена, полицията не носи отговорност…“
Това полицията, разбирай милицията, и у нас го прави. Минават вечер, проверяват колите да не са забравени отворени, кражба да не стане. Даже помня, веднъж ми позвъниха в два часа през нощта у дома, намерили колата ми отключена, намерили адреса, излизам аз, сънен и уплашен. — Опалаа — викам, като си погледнах часовника, — трима милиционери да ти цъфнат по това време — яко съм цопнал в млякото. Подпитват ме: тая кола моя ли е, къде стои, какво работя, къде съм я оставил — ала не ги чувам. Отвътре ме сграбчи едно подозрение, че са дошли да ме арестуват, и сигурно съм бил за арестуване, като са ме гледали толкова объркан…
Чак когато ми заговориха — за социалистическото съзнание, за отговорността, чак когато ме посъветваха как да се пази имуществото от разните посегатели, разбрах, че хората с педагогически намерения са ме събудили…
— Даже — продължи Иван, — ако в някой магазин някой открадне нещо, дреха, храна, стока някаква, японците вдигат глава в пълно недоумение. Стане ли някъде такава кокошкарска кражба, със сигурност може да се каже, че това е работа на европеец… В района, в който живея, има посолство — той премълча името му. — Ако в колониала изчезне нещо, и собственикът се оплаче, веднага се разчува. Японската махала по-бързо и от нашите клюкарки разнася новината. Японците са такива — много обичат да си разказват един на друг какво е станало, къде и как и както са нагъчкани, не ти трябва телефон, за да съобщиш каквото има за съобщаване на съседа, той — на своя съсед, оня — на третия, тъй и новината за кражбата бързо стига до посолството. А там, посланикът не бил вчерашен, той знаел със сигурност, че такава кражба японец няма да я извърши, други чужденци в района няма, свиква посолството и нарежда — в срок от един час стоката да се върне откъдето е взета. Иначе следва отзоваване… И по неведом път стоката заемала отново мястото си…