Линията на бляновете [Линия грёз - bg]

— Само не ровете из стари рани. Вашия свят са го изпепелили големите бели жаби, а не големите тъмнокафяви мечки. Не искам от вас да обичате моя инструктор, но заниманията с него са ви необходими. Още един ден тренировки — а от утре започвате да репетирате легендата заедно със сина ми. Между другото, ето го и него…

Кей се обърна. От разтворилата се врата, отвъд която имаше море и слънчева светлина, към тях вървеше Артур Ван Къртис, неговият клиент.

Неговата съдба.

Артур беше на дванайсет години… биогодини — коригира се Кей. Той беше мургав, тъмнокос юноша. Лицето му беше познато на Кей до болка.

Много, много силна болка от алгопистолет…

На Кей му провървя — Ван Къртис не гледаше в него. Той се усмихваше, наблюдавайки единствения си наследник. Впрочем, имат ли наследници безсмъртните? Гримасата върху лицето на Кей се запази само за секунда — прекалено дълго се бе учил да оцелява.

— Привет, тате — произнесе Къртис-младши. — Здравейте, Кей. Знам, че вие сте най-якият охранител в света. Ще успеете ли да ме защитите?

Сега, когато Артур Къртис беше до него, приликата леко се разсея. Той беше мъничко по-млад от момчето, убило Кей на Каилис. Съвсем малко, но на такава възраст това е достатъчно. Дрехата му, спортен екип от зелена коприна, бе излязла от ръцете на водещ моделиер, а не фабрикувана на конвейер от пластмаса, предадена за вторични суровини. Независимо от ранната си възраст той беше очевидно по-силен и мускулест, защото зад него стояха парите, а зад парите — най-добрите в света храна, треньори и масажисти. И в очите му се четеше не глухата омраза на преследвано зверче, а непоколебима увереност и властност.

— Разбирам, че не съм в най-добрата си форма, нещата се развиха не съвсем според очакванията — продължи Артур. — Обаче наскоро се удавих, съжалявам. И така, захващате ли се?

Къртис-старши се усмихна накриво. Кей стана, направи крачка към Артур. Да, по-млад е, по-як и с различен поглед. Останалото си е същото.

— Знаеш ли какво е това телохранител? — попита Кей, като се молеше на бога гласът му да е спокоен и безизразен.

— Разбира се.

— Лягай!

Артур продължаваше да стои, гледайки Кей. Последвалият тласък го повали на земята.

— Когато кажа „лягай“ — падаш — каза Кей, надвесен над събореното момче. — Когато кажа „скачай“ — скачаш. Защото никога, освен днес, няма да ти го кажа просто така. Всеки път от това ще зависи животът ти… Скачай!

Къртис-младши скочи на крака. Направо от пода. И застина пред Кей.

— Не бива да удряте сина ми — каза отзад Ван Къртис. И Кей усети, учудващо ясно, че между плешките му е насочено дуло.

— Мистър Ван Къртис — без да се обръща, произнесе Кей. — На вас ви трябва истински телохранител. Готов съм да работя за вас. Но след няколко дни може и да не разполагам със секундите, необходими, за да отхвърля Артур от линията на огъня. Ако имам възможност, ще го прикрия. Но по-добре би било просто да падне, за да ми даде възможност да стрелям. Съгласен ли сте? Между другото, не го ударих. Блъснах го. Това са различни неща.