Нощен патрул
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Патрулите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощен патрул». Краткое содержание книги:
— Ааа… — изстенах хрипливо и се обърнах по гръб. Заради тежките завеси не можех да разбера дали навън е нощ или вече отдавна е ден. Погледнах косо часовника: светещите цифри показваха осем.
Шефът ме удостояваше за първи път с аудиенция по време на сън.
Това е неприятно, при това най-вече за шефа, комуто се е наложило да прониква в съзнанието ми.
Очевидно наистина сме зле с времето, щом той е сметнал за необходимо да проведе инструктаж в света на сънищата. Но гледай ти… каква реалност! Не очаквах. Разборът на задачата, тази глупава сова…
Потрепнах — някой почука от външната страна на стъклото. Слабо и многократно, сякаш като с нокти. Дочу се приглушено тракане.
Честно казано, какво друго можех да очаквам?
Скочих на крака, с глупав вид оправих гащетата си и се втурнах към прозореца. Цялата тази гадост, която погълнах, готвейки се за лова, все още действаше и различавах ясно очертанията на предметите.
Рязко дръпнах пердето. Вдигнах щорите.
Совата стоеше на перваза. Леко бе присвила очи — все пак вече се беше съмнало и бе прекалено светло за нея. От улицата, разбира се, е трудно да се разбере що за птица се е настанила на прозореца на десетия етаж. Виж, ако съседите надникнеха, щяха доста да се учудят. Полярна сова в центъра на Москва!
— Това пък какво е… — тихо казах аз.
Искаше ми се да се изразя по-цветисто. Но ме отучиха от този навик в самото начало на работата ми в Патрула. По-точно — сам се отучих. Като видиш един-два пъти Тъмен смерч над човека, когото си наругал, веднага започваш да си държиш езика зад зъбите.
Совата ме гледаше. Чакаше.
А птиците наоколо бяха полудели. Ято врабци, накацали на поотдалечено дърво, бяха застинали и чуруликаха. Враните бяха по-смели. Накацали бяха на съседския балкон и на по-близките дървета. И крякаха, без да спират, като от време на време излитаха и кръжаха около прозореца. Инстинктите им подсказваха да очакват всевъзможни бъдещи неприятности от такъв неочакван съсед.
Но совата не реагираше. Тя би плюла и на врабците, и на враните. Стига да можеше, разбира се.
— Каква пък си ти? — промърморих аз, докато отварях прозореца, безмилостно откъсвайки залепените рамки. Хубав номер ми изигра шефа с този партньор… с тази партньорка…
С едно замахване на крилете тя се вмъкна в стаята, кацна на гардероба, затвори очи. Сякаш си живееше тук открай време. Може би бе измръзнала по пътя? Не, нали е полярна…
Заех се със затварянето на прозореца, като размишлявах трескаво какво да правя сега: как да общувам с нея, с какво да я храня? И как ли това пернато създание би могло да ми помогне?
— Олга ли се казваш? — попитах, след като приключих с прозореца. От процепа продължаваше да духа, но оставих решаването на проблема за по-късно. — Ей, птицо!
Совата отвори леко едното си око. Игнорираше ме по същия начин, по който се държеше със суетящите се врабци.
С всеки изминал миг се чувствах все по-нелепо. Първо — имах партньор, с когото бе невъзможно да се общува. И второ — та нали това беше жена!
Пък макар и сова.
Може би трябваше да си намъкна панталоните? Стоях само по едни омачкани гащета, небръснат, сънен…
Чувствайки се като последен идиот, събрах дрехите си и изскочих от стаята, фразата, която подхвърлих на совата на излизане — „Извинете, само за минутка…“ — беше достоен финален щрих към портрета ми.
Ако тази птичка наистина бе това, за което я мислех, не бях направил особено добро впечатление.
Повече от всичко исках да взема душ, но не можех да си позволя такава загуба на време. Ограничих се с избръсване и обливане на болящата ме глава със студена вода на чешмата. На полицата, сред шампоаните и дезодорантите, намерих и одеколон — обикновено не го използвам.
— Олга? — извиках, надниквайки в коридора.
Совата беше в кухнята, върху хладилника. Приличаше на мъртво плашило, сложено там за забавление. Почти като на стелажа при шефа.
— Жива ли си? — попитах аз.
Едното кехлибареножълто око ме погледна мрачно.
— Добре — разперих ръце аз. — Нека да започнем отначало. Разбирам, че не съм ти направил добро впечатление. И, да ти кажа честно, при мен това е хронично.
Совата ме слушаше внимателно.
— Не знам коя си ти — преместих табуретката и седнах пред хладилника. — А и ти не можеш да ми кажеш. Но аз самият ще ти се представя. Казвам се Антон. Преди пет години се установи, че съм Различен.
Звукът, който издаде совата, приличаше най-много на сподавен смях.
— Да — съгласих се аз. — Само преди пет години. Така се случи. Имах доста висока бариера на отхвърляне. Не исках да видя света на Сумрака. И не го виждах. Докато шефът не попадна на мен.