Войнствена любима

— Дяволите да те вземат, Самюъл! — изсъска тя.

Съвсем тихо застана в онзи ъгъл, където бяха подредени маса и няколко пейки. Може би Самюъл беше оставил камата там. Светлината на факлата осветяваше добре дървените повърхности и след като Лиз-Ан ги огледа и не я видя, реши, че Самюъл я е взел със себе си. Инстинктът и подсказваше, че трябва веднага да си тръгне, но нещо неудържимо я тласкаше да се доближи до врага. Погледът й се спря първо на русокосата му глава, после на окованите ръце и най-накрая — на левия му крак. Панталоните му бяха разкъсани и разкриваха раната. Запита се дали и той щеше да остане куц като Джилбърт. Дали щеше да сграда като него. Да, това щеше да е добре… Реши, че сега, седнал, мъжът е по-малко опасен отпреди, когато беше прав. Коленичи пред него и се наведе, за да огледа раната. Превръзките не бяха напоени с кръв. Пипна ги — не бяха дори влажни. Личеше си добрата работа на Луси, съпругата на Самюъл. Лиз-Ан се запита как бяха успели да се справят с Уордю, който, дори ранен, беше опасен противник. Макар да беше як, Самюъл сигурно се беше възползвал от помощта и на другите въоръжени мъже. Не, раната не беше дълбока и щеше чудесно да заздравее, защото за нея се бяха погрижили добре. Въздъхна, но не от облекчение. Вдигна глава и срещна погледа на черните му като нощта очи. Извика тихо и изви тяло назад. Изпусна факлата, която се търкулна по пода и се спря до крака на масата. С тежко биещо сърце, тя се втурна след факлата и се успокои, като видя, че пламъкът отново сигурно се изправя нагоре, а масата не е подпалена.