Глинени крака
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #19
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Глинени крака». Краткое содержание книги:
Есенните мъгли пълзят из Анкх-Морпорк, а градската стража издирва престъпник, когото никой не е виждал. Може би големите знаят нещо. Но тези невъзмутими глинени човеци, които се трудят денем и нощем, без никому да навредят, изведнъж са започнали да се самоубиват…
И Стражата си има предостатъчно свои проблеми. Върколакът в нея страда от сериозни затруднения преди пълнолуние. Ефрейтор Нобс се сдушава с тузарите на града, а в току-що постъпилото на служба джудже нещо не е наред, ако се вгледаш зорко — то носи грим и обици. Кому да се довериш, когато разярени тълпи излязат на улицата, заговорници плетат паяжините си, а всички улики те подвеждат да се изложиш?
Посред нощ сър Самюъл Вайс, Командирът на Стражата, изведнъж открива, че истината май се е стаила в думите, които пълнят нечии глави.
Една смразяваща история за отрова и грънци!
— Ваймс. Сър Самюъл Ваймс. Съпругата ми е уредила часа на срещата при вас. — Старецът пак се закиска.
— Все тъй става.
Въпреки протезата той пъргаво се запровира между купчините разнообразни изпражнения към сградата в отсрещния край на двора.
— Сигурно поне градината ви процъфтява — подхвърли Ваймс, опитвайки се да поддържа разговора.
— Пробвах как ще се отрази на ревена — обясни старецът, отваряйки вратата. — Ама той израсна пет метра, пък после се самозапали. Внимавай къде е кацал нашият хералдически змей, щото малко е разстроен напоследък… ех, жалко. Нищо де, като изсъхне, може да се изчегърта. Сега мини ей натам.
Колкото отвън беше светло и шумно, толкова тъмно и тихо беше вътре. Цареше сухата миризма на стари книги и църковни камбанарии. Когато очите на Ваймс свикнаха със сумрака, различи окачените под тавана флагове и знамена. Все пак тук имаше няколко прозореца, но паяжините и мъртвите мухи пропускаха само сиво подобие на слънчеви лъчи.
Старецът затвори вратата зад него и го остави сам. Ваймс го наблюдаваше през прозореца как се върна към прекъснатото си занимание.
Подреждаше жив герб.
Имаше грамаден щит с приковани към него истински зелки. Старецът изрече нещо, което не се чу вътре. Малката сова подхвръкна от клона и кацна на големия анкх, залепен върху щита. Двата хипопотама се измъкнаха мудно от езерцето и заеха местата си от двете страни.
Старецът разгъна художнически статив, нагласи платното пред себе си, взе палитра и четка и подвикна:
— Але-хоп!
Хипопотамите се изправиха гордо с артритно скърцане на ставите си. Совата разпери криле.
— Милостиви богове… — промърмори Ваймс. — Пък аз си въобразявах, че ги измислят…
— Да ги измисляме ли, господине? Да ги измисляме?! — повтори нов глас зад гърба му. — Щяхме да се забъркаме в сериозни неприятности, ако ги измисляхме. Непременно.
Ваймс се обърна. Бе се появил още един възрастен дребосък, чиито очи примигваха самодоволно зад дебелите лещи на очилата. Стискаше няколко свитъка под мишница.
— Съжалявам, че нямах възможност да ви посрещна на портата, но в момента сме много заети — извини се той, протягайки свободната си ръка. — Кроасан Руж Пурсювен.
— Ъ-ъ… — смути се Ваймс. — Значи вие сте малка червена кифличка за закуска, тъй ли?
— Не, не! О, не. Означава Червен Лунен сърп. Вижте какво, това е моята титла. Много е древна. Аз съм служител в Хералдическата палата. А вие трябва да сте сър Самюъл Ваймс, нали?
— Да.
Червеният Сърп провери нещо в един от свитъците,
— Добре, добре. Как се отнасяте към невестулките?
— Невестулки ли?
— Ами вижте, имаме няколко невестулки. Знам, че строго погледнато, те не са хералдически същества, но тъй или иначе са тук, а ще се наложи да ги пуснем, ако някой не ги вземе под крилото си.
Ваймс се прокашля.
— Аз си мислех… Нали гербът е само картина? Не е задължително да го рисувате от натура!
Червеният сърп май беше потресен.
— Е, ако сте готов да превърнете всичко в жалка пародия… Тогава можете и да си го измислите. Както и да е… Значи не искате невестулки?
— Лично аз изобщо не бих се занимавал с това. А невестулки… В никакъв случай! Съпругата ми смята, че драконите ще са…
— За щастие няма и да се наложи да решаваме проблема — обади се друг глас от сенките.
Всъщност изобщо не би било уместно да се чуе на каквато и да е светлина. Звучеше така, сякаш издалото го гърло никога не е познало удоволствието на слюнката. Звучеше мъртвешки.
И именно такъв беше.
Грабителите на пекарната обмисляха възможностите за избор.
— Ръката ми е върху приклада на арбалета — сподели най-предприемчивият.
Най-трезвомислещият промълви:
— Я, пък моето сърце вече е в устата и напира да изскочи…
— Ох… — обади се третият. — Аз открай време си имам слабо сърце…
— Ясно, де. Само че… Тоя даже не носи меч! Ако надупча вълка, вие двамата ще му видите сметката лесно, нали?
Единственият по-свестен мислител в бандата се загледа към капитан Керът. Бронята му сияеше. Мускулите по голите му ръце — също. Дори коленете му лъщяха.
— Струва ми се, че сме в положение на изчакване — отбеляза Керът.
— К’во ще кажеш, ако хвърлим парите на улицата? — осмели се да предложи мислителят.
— Това несъмнено би облекчило положението ви.
— И ще ни пуснеш ли?
— Не. Но ще смекчи вината ви и ще кажа няколко думи във ваша защита.