Ловци на скалпове
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Паскалев
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Ловци на скалпове». Краткое содержание книги:
Хенрих седна на един стол и гледаше въртящите се двойки. Група планинци повика Севрен на тяхната маса, за да поговорят с него, а младежът остана сам. До себе си забеляза един човек, с когото Севрен размени няколко думи при входа и който му направи особено впечатление. Той започна да го разглежда.
Съдейки по костюма му, не беше американец, нито мексиканец, нито пък испанец, макар цветът на лицето му да беше тъмен. Той носеше малка остра брадичка. Очите му, доколкото можеха да се забележат под нахлупената шапка, бяха гълъбови и кротки. Черните му вълнести коси бяха вчесани на път. Облеклото му беше мексиканско: червена наметка, обшита по края си с черно кадифе. Горната му дреха почти закриваше зелените му кадифени панталони с жълти копчета и бели ръбове. Долу те завършваха с кожени гамаши, под които се показваха ботушите му, снабдени с големи шпори. На главата му имаше черна широкопола шапка с широка златна кордела. Две златни пискюлчета висяха от шапката му по тукашната мода. Той се наведе към светлината, като че ли искаше да скрие лицето си.
Въпреки това Хенрих намираше, че внушава известна симпатия. Чертите на някога красивото му лице изразяваха достойнство и спокойна тъга. Забеляза, че и другият го наблюдава с не по-малък интерес.
И двамата откриха това, когато срещнаха погледите си. След това непознатият извади една цигара и я подаде на младия човек с думите:
— Искате ли да запалите?
— С удоволствие — отговори младият момък и взе цигарата.
Едва запушиха, и непознатият го попита не иска ли да продаде коня си.
Хенрих се стъписа от този неочакван въпрос и каза:
— Не, господине, не.
— Аз ще ви дам много добра цена.
— На никаква цена, съжалявам, че съм принуден да ви откажа.
— Ще ви дам 500 долара за него.
— Не желая и хиляда.
— Добре — давам ви хиляда.
— Извинете, въпросът тук не е за гари, а за чувства. Аз обичам моя кон и за нищо на света не искам да се разделя с него.
Непознатият въздъхна.
— Това е голям удар за мен. Аз съм пропътувал 200 мили само за да купя този кон.
— Много съжалявам — вежливо му отговори Хенрих, — но аз изпробвах вече качествата на това животно. Станахме добри другари и никога не бих се съгласил да го продам.
— А ако знаехте защо искам да го купя, може би…
Непознатият се поколеба малко, но като се убеди, че всички опити ще бъдат безполезни, не се реши да продължи, а се поклони и изчезна в тълпата.
Балът се оживи. Няколко военни, облечени в хубави мундири, се промъкнаха към танцуващите, опитвайки се да покажат своята ловкост във валса. Губернаторът на Санта Фе — дебел, с простодушна физиономия човек — се разхождаше из залата, придружен от няколко добре облечени граждани, които вероятно бяха висшето новоамериканско общество. Напитките се отразиха върху настроението на танцуващите. Ловците и каруцарите станаха по-шумни и по-остри. А мексиканците, възбудени от виното и старата омраза, хвърляха свирепи погледи към американците.
Хенрих продължаваше да наблюдава тази чудна смес от веселби и неми заплахи. Пред него се изпречи непознатият с червената наметка.
— Извинете, господине — каза той, като се поклони и седна, — научих, че вашият керван ще пътува за Чиуауа. Ще ходите ли с него?
— Да, там ще намерим купувачи за нашите стоки.
— А на връщане ще дойдете ли пак в Санта Фе?
— Навярно.
— Може би тогава ще се съгласите да ми продадете коня си. Вие лесно ще се сдобиете с такова животно в долината на Мисисипи.
Като видя отрицателното движение на младежа, непознатият добави:
— Поне обещайте ми, че ако някога решите да го продадете, ще предпочетете мен пред другите.
— От все сърце — каза Хенрих, който разбра, че зад това настояване се крие нещо много по-сериозно, от колкото някакъв каприз.
Разговорът им бе прекъснат от един огромен полупиян мисуриец, който настъпи небрежно крака на непознатия, като викаше:
— Ей, господин, стари търговецо, отстъпи ми мястото си да седна!
— Че защо? — попита го мексиканецът, като стана и го изгледа презрително.
— Защо ли? Вървете по дяволите с вашите въпроси! Аз искам да седна, защото съм уморен. Ето защо, чу ли, говедо!
Този човек беше така груб и нахален, че и Хенрих се намеси.
— Чакайте — каза той на мисуриеца, — вие нямате право да заемате мястото на този господин, а още повече да употребявате такива изрази.
— Какво ви влиза на вас в работата, хлапе? — После пияният се обърна към непознатия и му каза: — Ей, ти, с широката шапка, чуваш ли? Махни се да седна!