Всеки приятел на Николас Никълби е и мой приятел
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Всеки приятел на Николас Никълби е и мой приятел». Краткое содержание книги:
Ами лятото си отиде. Страниците на календара, с всичките им дни и часове просто отлетяха зад хълмовете, също като на кино. Чарли и аз работехме заедно, свършихме, край. Много дни в библиотеката, вече отминали! Много нощи четене на глас с мис Емили, вече отминали! Влакове идваха и заминаваха. Луни нарастваха и се смаляваха. Нови влакове пристигаха и нови съдби се колебаеха на ръба, и ето че ненадейно мис Емили се изправи пред мен, а до нея Чарли и всичките им куфари и ми подаваха някаква книжна кесия.
— Какво е това?
— Ориз, Пип, най-обикновен бял ориз, за ритуала за плодородието. Хвърли го по нас, момчето ми. Изгони ни щастливо оттук. Чуваш ли тези камбани, Пип? Те са за мистър и мисис Чарли Дикенс! Хвърляй, момчето ми, хвърляй. Хвърляй!
Аз тичах и хвърлях, хвърлях и тичах, а те, застанали на задната платформа на влака ми махаха чак докато се загубят от погледа и ми викаха довиждане. Щастлив брак, Чарли! Бъдете щастливи! И пак се върнете! Щастливи… Щастливи…
И тогава, струва ми се, се разплаках, а Дог ревниво ми хапеше обувките, радостен, че отново ме има само за себе си, и мистър Винески ме чакаше пред бръснарницата да ми даде метлата и отново да ме направи свой син.
Настъпи ленивата есен и най-после пристигна писмо от двойката на сватбеното пътешествие.
Целия ден държах писмото неразпечатано и чак вечерта, когато дядо събираше с грапата листата пред чардака, излязох и седнах навън, загледах се в писмото в ръцете ми и зачаках дядо да вдигне поглед и най-после той погледна и аз отворих писмото и зачетох на глас в октомврийския сумрак:
„Скъпи, Пип — зачетох аз, но трябваше да спра за малко, като видях отново старото си, специално мое име и очите ми така се напълниха! — Скъпи, Пип. Тази вечер сме в Аврора, утре — във Фелисити, а вдругиден — в Елджин. Чарли има уговорени лекции за шест месеца напред. И двамата с Чарли работим усилено и сме най-щастливите… страшно щастливи… нужно ли е да го казвам?
Той ме нарича Емили.
Не знам дали ти е известно коя е тя, Пип, но има една поетеса, на която един ден сигурно ще й вземеш книгите от библиотеката.
А пък Чарли току ме поглежда и казва: «Това е моята Емили» и аз почти го вярвам. Не, наистина вярвам.“
Аз спрях, преглътнах и продължих нататък:
„Ние сме смахнати, Пип.
Хората са го казвали. А и ние си го знаем. И все пак си продължаваме така. Но хубаво е да си смахнат заедно с някого.
Ако бях смахната сама, нямаше да мога да издържа повече.
Чарли ти изпраща поздрави и каза да ти предам, че наистина е започнал чудесна нова книга, може би най-хубавата му досега… и на нея именно ти й беше измислил заглавието — «Студеният дом».
И така, пишем и пътуваме, пътуваме и пишем, Пип. И някоя година, съвсем скоро, може да се върнем с влака, който спира за вода във вашия град. И ако ти си там и ни повикаш с нашите имена, защото ние си ги знаем, ние ще слезем от влака. Но пък възможно е и през това време ти да станеш твърде голям. И ако като спре влакът, Пип, теб те няма, ние ще разберем и ще оставим влака да ни отнесе към все други и други градове.
Подпис — Емили Дикинсън.
П. П. Чарли казва, че твоят дядо е същинско копие на Платон, но не му го казвай.
П. П. П. Чарли е моят любим.“
— Чарли е моят любим — повтори дядо, седна до мен и взе писмото да го препречете. — Ех, ех… — въздъхна той. — Ех.
Седяхме дълго време, загледани в тлеещото октомврийско небе и новите звезди. Някъде далеч излая куче. Много далеч, чак на хоризонта, минаваше влак, той изсвири, камбаната звънна веднаж, дваж, три пъти и той отмина.
— Знаеш ли — проговорих аз, — не мисля, че те са смахнати.
— И аз, Пип — каза дядо, запали си лулата и духна клечката. — И аз.