Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Минаха под арката и влязоха.
Въздухът беше хладен и малко лютив от пушека. В нишите по стените горяха маслени светилници, наредени между гоблените и опънатите кожи. Традиционното каменно огнище в центъра на широкото помещение, на което всяка фамилия някога бе приготвяла храната си, си стоеше заредено с дърва, макар робите вече да работеха в кухненските пристройки зад същинската къща, за да се намали рискът от пожари. Мебели от черно дърво отделяха различните части на дома — вътрешни стени нямаше. От куките по таванските греди висяха десетки оръжия, някои от най-старо време, когато изкуството на коване на желязо било забравено след изчезването на Бащата Сянка, очукани и от потъмнял бронз.
Малко зад каменното огнище се издигаше живо черно дърво, от което, нагоре и навън, стърчеше лъскавата най-горна третина на дълъг меч, на височина почти над главата. Мечът бе на рода Сенгар, знак за знатното им потекло; обикновено тези първоначални оръжия на благородните родове, вързани за дървото още докато е млада фиданка, след столетия се скриваха от поглед, оставаха в сърцевината на дървото. Но някакво изкривяване точно в това дърво бе изтикало меча навън и черно-сребристото острие стърчеше. Необичайно, но не и уникално.
Докато минаваха покрай дървото, двамата братя посегнаха и пипнаха желязото.
Майка им, Урут, заобиколена от робини, се бе навела над родовия гоблен — довършваше последните сцени от участието на Сенгар във Войната на единението. Бе погълната от работата си и не вдигна очи, докато синовете й минаваха покрай нея.
Томад Сенгар седеше с други трима благородни патриарси около игрална дъска, изработена от огромни плоски еленови рога. Фигурите бяха от бяла кост и нефрит.
Трул спря. Десницата му се отпусна на дръжката на меча в знак, че вестите, които носи, са спешни и освен това опасни. Чу как Рулад зад него вдиша рязко.
Макар никой от старейшините да не вдигна глава, гостите на Томад заставаха като един, а самият той взе да прибира фигурите за игра. Тримата стареи напуснаха мълчаливо, а Томад избута настрана игралната дъска и зачака.
Трул се настани срещу него.
— Приеми почитта ми, тате. Флотът на ледериите ловува в лежбището Калах. Стадата са дошли рано и сега ги избиват. Видях го със собствените си очи и не спрях, докато не дойда.
Томад кимна.
— Бягал си три дни и две нощи значи.
— Да.
— И уловът на ледериите бе в разгара си?
— Тате, тази сутрин на разсъмване Дъщеря Менандори сигурно е видяла трюмовете им пълни до пръсване, платната им — издути от вятъра, а дирята след всеки кораб — пурпурна река.
— И идат нови кораби да заемат местата им! — изсъска зад него Рулад.
Томад се намръщи на невъзпитаното поведение на най-малкия си син и ясно показа неодобрението си:
— Рулад, отнеси тази вест на Ханан Мосаг.
Трул усети как брат му трепна — но пък гласът му бе спокоен:
— Както заповядаш, тате. — И излезе.
Томад се намръщи още повече.
— Поканил си некръвен воин на този разговор?
— Да, тате.
— Защо?
Трул реши да не отвърне. Не мислеше да огласява притеснението си от неуместното внимание на Рулад към годеницата на Феар.
Томад въздъхна, загледа се в широките си, нашарени с белези ръце, после изръмжа:
— Благодушни сме станали.
— Тате, благодушие ли е да приемем, че онези, с които се договаряме, имат чест?
— Да, предвид прецедентите.
— Тогава защо кралят-магьосник се е съгласил на Велика среща с ледериите?
Тъмните очи на Томад примигаха и се приковаха в неговите. От всички синове на Томад само Феар имаше същите нетрепващи очи като на баща им — и по цвят, и по неумолимостта на пронизващия поглед. Трул усети как неволно се огъва под нетрепващия им взор.
— Оттеглям глупавия си въпрос — успя да каже и извърна глава да скрие стъписването си. „Взаимно претегляне между врагове. Това нарушение, каквато и да е била първоначалната му цел, ще се превърне в нож с две остриета, предвид неизбежната реакция на Едур. Нож, в който ще се вкопчат и двата народа.“ — Некръвните воини ще са доволни.
— Некръвните воини един ден ще седят в съвета, Трул.
— Не е ли това наградата на мира, тате?
— Ханан Мосаг ще свика съвета — каза Томад. — Ти на всяка цена трябва да присъстваш, за да разкажеш какво си видял. По-нататък. Кралят-маг ме помоли да му дам синовете си за една изключителна задача. Не мисля, че това решение ще е повлияно от вестта, която носиш.
Трул помълча, за да надвие изненадата си, после каза: