Мона Лиза Овърдрайв
- Автор: Гибсон Уильям Форд
- Серия: neuromancer trilogy #3
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-10040-4
- Переводчик: Григор Гачев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мона Лиза Овърдрайв». Краткое содержание книги:
Переводы публикуются в новой редакции.
Тя се протегна в мрака и докосна плика, пълен с пари.
Столът отново изскърца.
И тя му разказа как е излизала от „Евтин пазар“, и този едър тип й се е лепнал, просто попитал колко, което я поизплашило, но тя въпреки това му казала и се навила. И те отишли в неговата кола, която била стара и голяма и миришеща на влага (детайл, промъкнал се от кливлъндските й дни), и той един вид я преметнал през седалката…
— Пред „Евтин пазар“ ли?
— Зад него.
Еди никога не я обвиняваше, че си измисля нещата, въпреки че тя знаеше, че той трябваше да я е научил на общия сюжет някак си, и че това беше в основите си една и съща история. Когато едрият тип й беше вдигнал полата (черната, каза тя, и бях с белите ботуши) и си беше свалил панталоните, чу как катарамата на колана на Еди дрънчи, докато той се измъкваше от дънките си. Докато той се вмъкваше в леглото, част от нея се чудеше дали позицията, която тя описва, е физически възможна, но тя продължаваше, и така или иначе това вършеше работа. Тя си припомни да подчертае колко я е боляло, когато едрият е влизал в нея, въпреки че е била достатъчно влажна. Разказа как я е държал за китките, макар че вече беше доста объркана кое къде беше, освен че задникът й трябваше да стърчи нагоре. Еди беше започнал да я докосва, да гали гърдите и корема й, така че тя премина от бруталността на действията на пича към това как се е почувствала тя.
Никога не се беше чувствала така, както се предполагаше да опише, че се е чувствала. Тя знаеше, че можеш да докараш нещата до място, където да го правиш боли малко, но все още е приятно, но знаеше, че не това се иска. Това, което Еди искаше да чуе беше, че е боляло много и се е чувствала зле, но че въпреки това й е харесало. Което Мона изобщо не можеше да разбере, но се беше научила да го разказва така, както той искаше от нея.
Защото, така или иначе, вършеше работа; и Еди се претърколи, усуквайки одеалото на гърба си, и се мушна между краката й. Тя предполагаше, че той сигурно го вижда вътре в главата си, като анимационен филм, това което тя му разказва, и че в същото време той някак си беше този безлик клатещ се едър тип. Беше я хванал за китките и ги беше притиснал над главата й, по начина, който му харесваше.
И когато той свърши, сви се настрани и заспа, Мона продължи да лежи будна в застоялия мрак, мечтаейки си да пътува и пак да пътува, ярко и чудесно.
Дано да станеше истина.
5. ПОРТОБЕЛО
Кумико се събуди в огромното легло и остана да лежи напълно неподвижна, докато се вслушваше. Чуваше се слаб непрекъснат шум от далечна улица.
Въздухът в стаята беше студен. Тя събра розовото пухено одеало около себе си като палатка и слезе от леглото. Малките прозорчета бяха изрисувани с ярък скреж. Тя отиде до ваната и натисна едно от позлатените крила на лебеда. Птицата се изкашля, изгъргори и започна да пълни ваната. Все още увита в одеалото, тя отвори чантите си и започна да избира облекло за днес, поставяйки избраните дрехи на леглото.
Когато ваната беше готова, тя остави одеалото да се свлече на пода и се покатери през мраморния парапет, и стоически се отпусна в болезнено горещата вода. Парата от ваната беше разтопила скрежа, и по прозорците течеше влага. Чудеше се във всички английски спални ли има вани като тази. Изтърка се методично с овалната пръчка френски сапун, изправи се, изцеди водата колкото можеше по-добре, уви се в голяма черна кърпа, и след известно търсене откри мивка, тоалетна и биде. Те бяха скрити в много малка стая, която някога сигурно беше била тоалетна, и стените й бяха облицовани с тъмен шперплат.
Театрално изглеждащият телефон прозвъня двукратно.
— Да?
— Петал съм. Щете ли закуска? Роджър е тук. Нетърпелив да ви види.
— Благодаря ви — каза тя. — В момента се обличам.
Тя нахлузи най-добрите си и най-торбести кожени панталони, след това се зарови в мъхест син пуловер, достатъчно голям, за да побере лесно дори Петал. Когато отвори чантичката си, за да извади грима, видя апаратчето на Маас-Неотек. Ръката й го обхвана автоматично. Нямаше намерение да го призовава, но докосването беше достатъчно; той се появи, изкривил врат комично и зяпнал ниския огледален таван.
— Да разбирам ли, че не сме в Дорчестър?
— Аз ще задавам въпросите — каза тя. — Какво е това място?