Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
Бруенор се обърна към него и му смигна. Гневът му се изпари, когато видя как приятелят му най-сетне получава от един непознат онова отношение, което наистина заслужава.
Ала Дризт не бе съвсем убеден. Не смееше да се надява на такова нещо — надеждата го правеше прекалено уязвим за всички онези чувства, които така отчаяно се мъчеше да потисне дълбоко в себе си. Предпочиташе да си остане подозрителен и недоверчив — това го предпазваше по същия начин, по който ниско спуснатата качулка на наметката му го опазваше от враждебните очи на хората. Двамата лусканци се отдръпнаха назад, за да поговорят насаме, и Дризт нададе ухо.
— Не ме интересува как се казва — шепнеше нощния пазач. — През моята порта няма да мине никой Елф на мрака!
— Грешиш — отвърна му Йердан. — Та това са героите на Десетте града! Полуръстът наистина е Първият гражданин на Брин Шандер, елфът е скиталец — страховит боец, но никой не може да отрече почтеността и благородството му. Джуджето — и сам виждаш щита на герба му — е самият Бруенор Бойният чук, водач на племето, което живее в Долината.
— Ами исполинът? — в гласа на пазача ясно се усещаха подигравателни нотки — опитваше се да не изглежда впечатлен, макар че очевидно бе притеснен. — Какъв ли разбойник е пък той?
Йердан сви рамене.
— Огромният му ръст, младостта и самообладанието, което не би очаквал у един младеж — колкото и невероятно да ми се струва да го видя тук, съвсем ясно е, че това трябва да е младият крал на племената от тундрата. Същият, за когото се говори в разказите на пътешествениците, завърнали се от онези земи. Не можем да прогоним тези пътници, това може да има прекалено сериозни последствия.
— Ха! Какво ли могат да сторят онези жалки села на Лускан! — упорстваше пазачът.
— Лускан далеч не е единственото търговско пристанище — отвърна Йердан. — И не всяка война се води с меч. Загубата на резбованите изделия на Десетте града никак няма да се хареса на търговците ни, нито пък на корабите, които всеки сезон акостират в нашите пристанища.
Нощният пазач отново отправи пронизващ поглед към четиримата пътешественици. Въпреки думите на Йердан той все още не им вярваше и изобщо не ги искаше в града си. Ала също така знаеше, че ако подозренията му се окажеха погрешни, а той направеше нещо, което да застраши търговията с Десетте града, не го чака нищо добро. Лусканските войници отговаряха пред търговците, а те съвсем не бяха склонни да прощават грешки, които водеха да, изтъняване на кесиите им.
Пазачът се предаде и махна с ръка:
— Ами влизайте тогава! — обърна се той към четиримата приятели. — Придържайте се към стената и гледайте да стигнете до пристанищата. На последната улица се намира „Кривата сабя“. Там ще се сгреете… че и нещо повече!
Тримата му приятели минаха през портата гордо изправени и Дризт предположи, че и те бяха чули разговора между нощния пазач и Йердан. Щом отминаха наблюдателниците на войниците, Бруенор се приближи към него и потвърди предположението му:
— Така значи! — доволно изръмжа той и сбута приятеля си. — Май се е поразчуло тук-там, щом ни знаят толкоз далеч от Долината! Какво ще кажеш, а?
Дризт само сви рамене и Бруенор се засмя, предполагайки, че приятелят му просто се притеснява от известността. Риджис и Уолфгар споделяха радостта на джуджето. Варваринът дори потупа елфа по рамото, докато заставаше начело на малката им групичка.
Ала не просто притеснението от славата тревожеше Дризт. Докато влизаха в града, той бе видял странна усмивка да играе по устните на Йердан, усмивка, в която се криеше нещо повече — и по-различно — от обикновено възхищение. И макар изобщо да не се съмняваше, че истории за войната с кеселовите гоблини наистина бяха достигнали до Града на корабните платна, доста странно му се струваше, че един обикновен войник знае толкова много за него и за приятелите му, докато пазачът, който единствен носеше отговорност за това кой влиза в града, изобщо не бе чувал имената им.
От двете страни на Лускан, наредени съвсем близо една до друга, се издигаха двуетажни и триетажни къщи — отчаян опит на хората да се скрият зад крепостните стени и защитата, която те им предлагаха от вечните опасности на дивите северни земи навън. Тук-таме еднообразната линия на покривите се нарушаваше от някоя кула — наблюдателница или пък опит на някой по-заможен гражданин да демонстрира превъзходство. Град, който вечно бе нащрек — това бе Лускан и до този миг прекрасно успяваше да оцелява (дори процъфтяваше) в тези опасни земи, благодарение на бдителността си, която често граничеше с параноя. Това бе град на сенките и тази нощ четиримата приятели съвсем ясно усещаха любопитните и заплашителни погледи на невидимите за тях обитатели на тъмните дупки, покрай които минаваха.