Изгубената роза

Понякога се съмнявах в искреността на думите им. Често се питах: «Наистина ли съм специална?» Но понеже Другите бяха тези, които ме накараха да вярвам в това, не можех да отговоря на въпроса си без тях. Сякаш огледалото на душата ми се бе счупило и аз можех да се видя отразена само в техните думи.

През цялото време се стремях да бъда в компании, заобиколена от Другите, така че когато и да попитах: «Наистина ли съм специална?», моментално можех да чуя неизбежния отговор: «Да, наистина. Като теб няма друга в целия свят.»

Никога не се уморих да задавам този въпрос, нито да чувам един и същи отговор отново и отново. Точно както солената вода би усилила жаждата на този, който пие от нея, похвалите им само повишаваха нуждата ми да ги чувам.

Още по-лошото е, че за да не загубя одобрението им, се чувствах длъжна да живея според очакванията им. Скоро осъзнах, че живея живот, който Другите бяха избрали за мен, а не този, за който винаги си бях мечтала.

Сърцето ми проговори още веднъж: «Ти не си щастлива.»

Това беше истина, толкова недоволна от себе си, че вече дори не получавах удовлетворение от похвалите и възхищението на Другите. Моето нещастие ми върна силата, от която се нуждаех, за да продължа да те търся.

— Къде е моята майка? — попитах Другите.

Те ми отговориха със същия стар и познат отговор.

— Майка ти вече не съществува. Тя е далеч оттук. Можеш да я видиш само на оня свят.

— Не! — възразих. — Това не е онова, което мислите!

— Това е, което чухме от другите.

— А ако те грешат?

— Огледай се! Не можеш да видиш нито майка си, нито Бог. Щом смяташ да ги срещнеш в този свят, трябва да ги видиш.