Любовни истории на обикновената лудост
- Автор: Буковски Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Баросов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни истории на обикновената лудост». Краткое содержание книги:
„ооооо…“
„чуй, сладурче…“
„да?“
стоеше така с лъжицата, която капеше върху ръката й. пъхнах една десетарка в сутиена й.
„искам да ми купиш един галон уиски.“
„да, да.“
„и бира, и пури, аз ще се погрижа за яденето.“
свали си престилката и влезе в банята. тихичко си тананикаше. Седнах. чувах: чук-чук — нейните токчета по пътеката. взех една топка за тенис и я хвърлих на пода, тя се удари в стената и подскочи. кучето, дълго метър и половина и високо деветдесет сантиметра — наполовина вълк — скочи и хвана топката. за миг ги видях застинали във въздуха. какво страшно куче. какъв страшен живот. когато кучето се приземи на пода, станах и отидох да видя яденето. беше о’кей. всичко беше о’кей.
Чарлз Буковски
Една красива любовна история
Пак бях без пукнат цент в джоба, но този път ми се случи във френския квартал на Ню Орлианс. Джо Бланшар, издател на ъндърграунд вестника „Преврат“, ме заведе в една от онези бели, мръсни сгради със зелени капаци на прозорците и почти вертикални стълби. Беше неделя и чаках пари от едни авторски права. Всъщност само един аванс за просташката книга, която бях написал за немците. Те ми пращаха писма, пълни с глупости за собственика, чийто баща бил алкохолик, и че имали проблеми, защото старецът теглел пари от банката, за да чука и пие, и така нямали възможност да ми ги изпратят, но веднага след като изхвърлели онзи кретен, тогава…
Бланшар позвъни на вратата.
Дебелата възрастна жена, която ни отвори вратата, тежеше около сто и трийсет кила. Носеше някакъв огромен чаршаф вместо рокля и имаше много малки очи. Единственото малко нещо, което имаше. Казваше се Мари Главиано и беше собственичка на някакво кафене във френската махала, на едно малко кафене. Ето още нещо, което не беше голямо при нея: кафенето й. Беше красиво, с червени и бели покривки, скъпо меню и приятна атмосфера. Една възстара, черна мадама стоеше на входа. Старата мадама символизираше доброто време, старото време, доброто старо време, но доброто старо време беше вече отминало. Само туристите се разхождаха там сега. Обичаха да скитат и да зяпат. Не влизаха в кафенетата. Не се напиваха. Нищо не се случваше. Отмина доброто време. Всички бяха заебали всичко, никой нямаше пари, а ако имаше, ги беше скътал. Новото време беше май доста скучно. Всички се забавляваха, наблюдавайки как революционерите и свинете се ръфат помежду си. Качествено и евтино забавление. И така пазеха си мангизите в джоба, ако изобщо ги имаха.
Бланшар каза: „Здравей, Мари. Мари, да ти представя Чарли Шъркин. Чарли, това е Мари.“
„Здравей“ — казах.
„Здрасти“ — каза Мари.
„Мари, може ли да влезем за минутка?“ — попита Бланшар.
(Парата имаше две лоши страни — да бъде много малко и прекалено много. А аз за пореден път имах много малко.)
Качихме се по стълбите и я последвахме по един дълъг, тесен коридор, ама много дълъг и много тесен, и влязохме в кухнята. Мари отвори три бутилки бира. Седна.
„Та така, Мари — каза Бланшар. — Чарли е гений. Но много е натясно напоследък. Ще се справи, сигурен съм, но дотогава… дотогава няма къде да живее.“
Мари ме погледна. „Гений ли си?“
Ударих една голяма глътка бира. „Ами, да ти кажа право, трудно ми е да определя. Повече се чувствам като ненормален. Нали разбираш — с големи бели празни пространства в главата си.“
„Може да остане“ — каза Мари.
Беше понеделник, единственият почивен ден на Мари. Бланшар стана и ни остави да седим там, в кухнята. Чухме входната врата да се отваря и затваря и пичът изчезна.
„Какво работиш?“ — попита Мари.
„Живея с късмета си“ — казах.
„Напомнящ ми Марти“ — каза.
„Марти ли?“ — казах и си помислих: „Господи, ето, ще го каже.“ И го каза.
„Знаеш ли, че си грозен. Тоест не исках да кажа грозен, а опустошен, нали разбираш. И наистина си опустошен, дори повече и от Марти. А Марти беше боксьор. Ти боксьор ли си?“
„Това е един от моите проблеми. Никога не съм успял да ударя някого свястно.“
„Карай, но много приличаш на Марти. Тъпкали са те, но си добър. Разбирам твоя тип хора. Когато видя един мъж, веднага разбирам дали е истински мъж. Харесвам мутрата ти. Имаш хубава мутра.“
Понеже не можах да кажа нищо за нейната, попитах: „Имаш ли някакви цигари, Мари?“
„Да, сладурче, разбира се.“ Порови из чаршафа, който беше навлякла вместо рокля, и извади измежду гърдите си един пълен пакет. Можеше да скрие покупките за цяла седмица там вътре. Беше смешна. Отвори още една бира. Дръпнах една солидна глътка и казах: „Хващам се на бас, че мога да те еба, докато се разплачеш.“