Безизходица
- Автор: Паттерсон Джеймс, Ледвидж Майкл
- Серия: Michael Bennett #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1125-7
- Переводчик: Стамен Димов Стойчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Безизходица». Краткое содержание книги:
Работата по случая ръководи детектив Майкъл Бенет. Партнира му агент Емили Паркър от ФБР — специалист по отвличанията. Двамата са стъписани, когато откриват, че едно от похитените момичета е отговорило на въпросите и е освободено живо, а похитителят дори е оставил отпечатък върху кожата й.
В бясна надпревара с времето и психопата, който сякаш винаги е на крачка пред тях, Бенет и Емили го проследяват чак до сградата на Нюйоркската фондова борса. В самото сърце на финансовата машина на САЩ, детективът ще трябва да надхитри убиеца и да предотврати кървавия му план.
— Кой е шефът тук? — попита тя властно, като нахълта като торнадо в кабинета. Предполагам, че вече бе приключила с целуването на задниците.
— Аз, Майк Бенет. От отдел „Тежки престъпления“.
— За всяко развитие по случая да ми се докладва незабавно в моя кабинет. На семейство Дънинг трябва да се осигури цялата подкрепа, според възможностите ни, след като са изпаднали в такава беда. И преди всичко да им се гарантира защита от всички външни намеси.
Като се взрях в леденосините й очи, мятащи погледи, остри като алпийски пикели, изведнъж си припомних прякора, който пресаташетата от кметството бяха лепнали на Хотинджър — Лебеда от бодлива тел. Може би защото още се помнеше, че някога бе играла като балерина в балета на Сан Франсиско, но също и заради безмилостната й политика спрямо враговете й.
— Тази жена ми е лична приятелка, детектив — неуморно продължи Хотинджър. — И така, надявам се, че си изяснихме как трябва да се процедира в случая. Ще ви държа лично отговорен за всякакви издънки. Между впрочем, защо вие водите разследването? Притежавате ли нужната квалификация? Мислех, че отвличанията са федерално престъпление. ФБР информирано ли е?
— Да, наясно сме — намеси се Паркър и я изгледа сурово. — Аз съм специален агент Емили Паркър. А вие коя сте?
Джорджина рязко се извърна — изглеждаше, като че ли й се искаше да извърти един пирует и да го завърши със силен удар по челюстта на Емили.
— Аз ли? — едва не се задави Джорджина Хотинджър. — О, всъщност съм никоя. Просто се случи да управлявам този град, столицата на света, докато кметът се върне във вторник. Имате ли други тъпи въпроси, агент?
— Само един — заяви Емили невъзмутимо. — Не ви ли хрумна, че като се появихте тук с мигащи светлини, ще издадете присъствието ни пред този, който е отвлякъл Джейкъб и сега може би наблюдава сградата? Той поиска от родителите на момчето да не се свързват с полицията. Ако не се лъжа, преди малко споменахте нещо за някакви издънки.
Избързах да застана между двете дами, преди да се разхвърчи перушина. А някои казват, че мъжете за нищо не ги бивало. Реших, че Емили Паркър започва да ми допада.
— Ще поддържам връзка с вашия кабинет, заместник-кмет. Щом узная нещо, ще го знаете и вие — заговорих, докато я извеждах забързано в коридора. — Но ние още чакаме похитителят да позвъни, затова ни оставете да си вършим работата.
Емили въздъхна като огнедишащ дракон, когато външната врата на апартамента се затръшна зад Хотинджър.
— Тези лични връзки и политически услуги ме изкарват от кожата — побесня тя. — Първо главният прокурор, а сега и кметството ли е намесено? Аз пристигнах тук с частния самолет на Дънинг, споменах ли ти го? Можеш ли поне за минута да повярваш, че щяха да вложат толкова усилия, ако бе отвлечено някое бедно момче?
— Вероятно не — съгласих се аз. — Но се замисли и за нещо друго. Ако твоето дете се озове в опасност, няма ли да задвижиш всичките си контакти?
В кухнята госпожа Дънинг хлопна с формата за печене толкова силно, че се разтресоха стъклата на високите френски врати.
— Прав си, точно така щях да постъпя — кимна ми Паркър. — Но не може ли поне по един въпрос да постигнем съгласие. Тази особа, заместник-кметицата, не е ли само една бясна кучка?
— По този въпрос — засмях се аз — съм стопроцентово съгласен с теб.
9.
В три и петдесет и пет следобед Доналд Дънинг седма зад бюрото си „Чипъндейл“ в кабинета. Върху него имаше шах с мраморни фигури, книги с кожени подвързии, антикварен комплект оловни войници, инкрустирана със злато голяма морска мида.
Но очите му, както и на всички останали в апартамента, оставаха приковани само върху телефонния апарат.
Той звънна точно в четири. Сега обаждането бе от друг номер, този път с код 718.
Преди да се осмели да вдигне слушалката, Дънинг избърса изпотените си длани в панталоните си.
— Аз съм Доналд Дънинг. Моля, кажете ми какво трябва да направя, за да си върна сина. Ще изпълня всичко, което пожелаете — започна той.
— Искате да кажете всичко, освен да повикате полицията? Въпреки че изрично ви предупредих да не го правите? — заговори същият спокоен глас, който всички бяха запомнили от първото обаждане. — Свържете ме с тях. Зная, че са там. Но ако се опитате отново да ме правите на глупак, ще ви изпратя по куриер част от тялото на Джейкъб. В торба от онези специалните, за опасни биологични отпадъци.