61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Преддверието изглеждаше топло.
Шофьорът натисна една ръчка и вратите се отвориха. От сградата изскочи мъж с полицейско яке и лопата в ръка, който се зае да разчиства снега пред входа. Ричър и Нокс започнаха да свалят куфарите и да ги прехвърлят вътре. Снеговалежът понамаля, но въздухът стана още по-леден.
После дойде ред на пътниците. Нокс им помагаше на стъпалото, Ричър ги поемаше от там и ги предаваше на човека с якето, който ги отвеждаше към вратата. Някои насядаха по скамейките в чакалнята, други останаха прави, трети започнаха да крачат напред-назад. Преддверието представляваше огромно квадратно пространство с прясно боядисани стени и линолеум на пода. В дъното имаше приемно гише, стената зад което беше запълнена с коркови дъски. Върху тях бяха прикачени с кабърчета различни по размер листчета със съобщения. На стола под тях седеше възрастен човек с цивилни дрехи. Не беше ченге, а някакъв сътрудник.
Мъжът с полицейското яке изчезна за момент, а после се върна в компанията на човек, който по всяка вероятност беше началникът на полицията. Новодошлият носеше широк колан с кобур, а униформата с две нашивки на якичката наподобяваше тази на армейски капитан. Вероятно така ще изглежда Питърсън след петнайсетина години, помисли си Ричър. Високият и леко прегърбен от годините мъж беше видимо уморен, разтревожен и дори малко тъжен — като човек, който е виждал и по-добри дни, но едновременно с това и доволен, че е в състояние да реши един сравнително малък проблем. Той опря гръб на гишето на рецепцията и вдигна ръце за тишина, въпреки че никой не говореше.
— Добре дошли в Болтън. Аз съм Том Холанд, началник на полицията. Ще се погрижа да прекарате нощта максимално удобно. Лошата новина е, че всички мотели са пълни, но има и добра: гражданите на Болтън не биха допуснали хора в беда като вас да нощуват на дюшеци в училищния салон. Мнозина от тях се отзоваха на молбата ми да бъдете разпределени по домовете, в които има свободни стаи. В момента над дузина от тях чакат отвън, готови да ви приемат като скъпи гости.
Думите му бяха приети с тих шепот, в който се долавяха изненада и несигурност, бързо сменени от задоволство. Възрастните хора изправиха гърбове, лицата им се проясниха. Началник Холанд направи знак на полицая до вратата и в преддверието се появиха пет местни двойки, последвани от четирима мъже и четири жени, които бяха дошли сами. Помещението изведнъж стана тясно. Хората се смесиха, стискаха ръцете си и се струпаха около багажа.
Ричър гледаше и броеше. Тринайсет души от местните разполагаха със свободни стаи за гостни — точно толкова, колкото бяха запазените стаи в мотела край Маунт Ръшмор. Нова проява на съобразителност от страна на Питърсън.
Самият той не беше включен в официалния списък на Нокс.
Стоеше на мястото си и наблюдаваше как преддверието се опразва. Куфарите бяха вдигнати от любезните домакини, а пътниците започнаха да се изтеглят навън, към чакащите автомобили на групички по трима и четирима. Пет минути по-късно Ричър остана сам. Човекът с якето затвори вратата и изчезна в някакъв коридор. Началник Холанд се обърна към Ричър и леко му кимна.
— Елате да изчакаме в кабинета ми.
Осем без пет вечерта.
Оставаха петдесет и шест часа.
4
Кабинетът на Холанд не се отличаваше от стотиците подобни, които Ричър познаваше. Скромно, закупено на търг обзавеждане, подбрано на принципа на най-ниската оферта. Стените бяха покрити с дебел слой блажна боя, която вече се беше напукала и се лющеше, на пода имаше винилови плочки. Бюрото беше облицовано с фурнир, зад него се виждаха шест кантонерки последно поколение. Под часовника на отсрещната стена беше поставена голяма снимка в рамка, на която беше запечатан усмихнатият и доста по-млад Холанд в компанията на жена и дете. Семейна снимка на повече от десет години. Жената беше красива, с руса коса и лице с правилни черти, издаващи сила. Детето беше осем-деветгодишно момиче с бледо, още неоформено лице. На писалището лежаха чифт зарове — големи кокалени кубчета със заоблени от употреба ръбове и олющен емайл. Те заедно със снимката бяха единствените лични вещи в кабинета. Всичко останало беше служебно.
Холанд седна зад бюрото на стол с износена кожена тапицерия. На прозореца зад гърба му нямаше перде, стъклото беше изрисувано с ледени цветя, но иначе беше чисто. Зад него цареше пълен мрак. На външния перваз белееше сняг, под вътрешния работеше електрическа печка.