Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
— Кол, не се измъчвай. Всичко ще си дойде на мястото, ще видиш. В началото всеки го е страх. И с мен беше така. — Знаеше, че лъже, но гледаше някак да го успокои.
— Но това не е честно! — почти извика той. — Не искам да се отказвам от пеенето, а ако започна да летя, няма да мога да пея като Барион. Защо трябва да ме карат насила? Марис, защо ти да не бъдеш летец — нали мечтаеш за това? Защо? Кажи ми, защо?
Тя видя, че е готов да се разплаче; и на нея й се плачеше. Нямаше отговор на въпроса — нито за него, нито за нея.
— Не зная — каза тя отчаяно. — Не зная, мъничкият ми. Така е било открай време и така трябва да бъде.
Те се загледаха — и двамата изправени пред непреодолим избор, уловени заедно в примката на традиция, която не разбираха. Безпомощни и обезсърчени, продължиха да разговарят още дълго пред запалената свещ — повтаряха отново и отново едни и същи неща; най-сетне, късно през нощта, се разделиха и всеки се отправи към леглото. Така и не можаха да решат нищо.
Щом Марис си легна, отново я споходи усещането за непреодолима загуба. Плака, докато не заспа от изтощение, и сънува виолетови, буреносни небеса, из които никога вече нямаше да се носи.
Седмицата сякаш беше безкрайна. Десетки пъти през следващите няколко дни краката отвеждаха Марис на стартовата площадка и тя застиваше безпомощно, пъхнала ръце в джобовете си и загледана към морето. Гледаше рибарските лодки и чайките, а веднъж видя и стадо морски котки, излезли на лов далеч навътре. Стоеше неподвижно, гледаше към безмерно далечния хоризонт и слушаше свистенето на вятъра, който рошеше косите й.
Веднъж забеляза, че Кол я наблюдава отдалече. По-късно никой от двамата не заговори за това.
Крилете бяха на Ръс и щяха да са негови, докато ги предаде на Кол. Когато на Малкия Кехлибарен потрябваше летец, викаха Корм от другия край на острова, или веселата Шали, която бе летяла още по времето, когато Марис бе съвсем малка и се учеше да развива усет към небето. Островът щеше да се сдобие със своя трети летец едва след като Кол навърши пълнолетие.
Отношението на Ръс към Марис се беше променило. Понякога й се караше, че се скита безцелно, друг път я прегръщаше с единствената си здрава ръка и почти се разплакваше. Сякаш не можеше да намери междинна земя между гнева и жалостта и в безпомощността си се стараеше да я избягва. Когато беше с Кол, изглеждаше доволен, дори радостен. Кол, от своя страна, като почтителен син, се стараеше да е в тон с настроението му. Но Марис знаеше, че излиза на прекалено дълги разходки и прекарва всеки свободен миг с китарата си.
В деня преди Кол да навърши пълнолетие Марис седеше на площадката за излитане, провесила крака от ръба, и наблюдаваше Шали, която описваше сребристи дъги в следобедното небе. Шали бе заявила, че ще търси морски котки за рибарите, но Марис знаеше, че не това е причината. Достатъчно дълго бе летяла, за да разпознава кога един летец се носи по вятъра за собствено удоволствие. И макар да бе прикована към земята, тя сякаш долавяше ехото на чуждата радост и нещо трепваше в душата й всеки път, когато Шали се гмурваше надолу и крилете й хвърляха ярки отблясъци.
„Така ли ще свърши всичко? — питаше се тя. — Не може да бъде. Не, така започна. Спомням си.“
Наистина си спомняше. Понякога си мислеше, че е наблюдавала летците още преди да проходи, макар майка й истинската й майка, да го отричаше. Но Марис имаше ярки спомени от скалата, край която се бе навъртала едва четиригодишна. Помнеше, че майка й идваше да я търси тук и винаги беше ядосана.
— Ти си безкрила, Марис — казваше тя, сякаш това бе нейното проклятие. — Не си губи времето с глупави мечти. Няма да позволя дъщеря ми да стане дървокрила.
Това беше едно старо предание и майка й й го разказваше отново и отново всеки път, когато я откриваше на скалата. Дървокрил бил син на дърводелец, но мечтаел да стане летец. Със семейство като неговото това, разбира се, било изключено. Как ли не го убеждавали в напразността на надеждите му приятели и роднини, ала той отказвал да ги чуе. Не искал нищо друго, освен небето. И един ден в работилницата на баща си той си направил дървени криле — фини, разперени като пеперуда рамки от гладко шлифовано дърво. Всички им се възхищавали, само летците клатели мълчаливо глави. На следния ден Дървокрил се изкатерил на скалата на летците. Те вече го очаквали в небето, все така мълчаливи, озарени от лъчите на изгряващото слънце. Дървокрил се затичал, скочил, за да се присъедини към тях, но паднал и загинал. „Поуката — повтаряше в този момент майка й — е, че не бива да се опитваш да бъдеш такава, каквато не можеш.“