Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Бруно пак го загледа с предизвикателна настойчивост.

— Поканата да бъда твой гост в момента не е включена в някой от плановете ти, надявам се. — Гай приседна.

— Божичко мили, ти си ми симпатичен, Гай! Истината ти казвам!

Тъжната физиономия умоляваше Гай да каже, че той също му е симпатичен. С колко самота бяха изпълнени тия измъчени оченца! Гай сведе поглед и неловко се втренчи в ръцете си.

— Всичките ти идеи ли се свеждат до някакво престъпление?

— Разбира се, че не! Просто има неща, които искам да направя — да кажем, някой ден ми се ще да дам хиляда долара на някой човек. На просяк. Това е първото, което ще направя, когато си имам собствени мангизи. Ама на теб никога ли не ти се е щяло да откраднеш нещо? Или да убиеш някого? Сигурно да. На всеки му се ще. Как мислиш, нима на някои не им прави страшен кеф да убиват хора на война?

— Не — отвърна Гай.

Бруно се поколеба.

— О, разбира се, никога не биха си признали — страхуват се! Ама в живота ти е имало такива, които би желал да махнеш от пътя си, нали така?

— Не, не е имало. — Изневиделица се сети — Стив. Веднъж дори намисли да го убие.

Бруно навири глава.

— Сигурно има. Личи ти. Защо не си признаеш?

— Може и да ме е споходила такава мисъл, но никога не съм предприемал нищо повече. Не съм такъв човек.

— Точно тук бъркаш. Всеки е способен на убийство. Просто въпрос на обстоятелства — няма нищо общо с темперамента! Хората стигат до ръба — необходимо е само леко да ги побутнеш, за да скочат в пропастта. Всички, без изключение. Дори и собствената ти баба. Убеден съм.

— Само че аз не споделям това мнение — отсече Гай.

— Мъничко е оставало да убия баща си поне хиляда пъти, казвам ти! Кого ти се е искало да убиеш? Ония типове около жена ти?

— Един от тях — измърмори Гай.

— И докъде стигна?

— Изобщо доникъде. Само ми мина през ума. — Сети се за безсънните нощи — стотици и стотици, за обзелото го отчаяние, че никога няма да се успокои, ако не си отмъсти. Дали тогава нещо би могло да го побутне, та да прескочи ръба? Чу Бруно да мънка.

— Бил си адски близо — много по-близо, отколкото си представяш, според мен.

Гай го погледна с недоумение. Фигурата му имаше болнав, недоспал вид на крупие — прегърбен, по риза, подпрял ръце върху масата, отпуснал длъгнестата си глава.

— Изчел си доста криминални историйки — подхвърли Гай и още щом го каза, се учуди откъде му дойдоха тези приказки.

— Добро четиво са. Показват, че всеки човек е в състояние да убие.

— Винаги съм смятал, че именно затова са лошо четиво.

— Пак бъркаш! — възкликна Бруно с възмущение. — Известно ли ти е какъв процент от убийствата се изнася в печата?

— Не, и не ме интересува.

— Една дванайсета. Една дванайсета! Представи си само! И кои според теб са останалите единайсет дванайсети? Все разни дребни невзрачни хорица. Тези, които ченгетата никога няма да пипнат.