Стъкларят от Мурано

Упорито се противопоставяше на импулса си да планира посоката, в която върви. В Лондон животът й беше начертан, уреден и планиран. И вече не помнеше откога не се беше изгубвала някъде — ама наистина изгубвала. Беше напълно наясно как да се оправя в своята столица, подпомагана понякога от перфектно очертаните карти в метрото или от картите. Стивън, който беше неизчерпаем източник на информация, веднъж й беше казал, че когато са създавали метрото, художникът нарочно е нарисувал отделните станции на равни разстояния една от друга, макар че всъщност не е така. Направили са го, за да помогнат на жителите на английската столица да се чувстват спокойни и да приемат като напълно безопасен този странен, подземен вид обществен транспорт, да имат усещането, че могат да се движат из тези перфектно обозначени и картографирани квадранти на града лесно и безпроблемно.

Ала тук като че ли самата Венеция събуждаше наново дълбоко стаената спонтанност на Нора. На гърба на пътеводителя си имаше и карта, но знаеше, че тя е безполезна. По стените наблизо се виждаха само две табели, изписани със стар, калиграфски шрифт — площад „Сан Марко“ и мост „Риалто“11 Но, подобно на S-образната форма на Канале гранде, и те често бяха в една и съща посока. Стигна на един площад, на чиито стени действително имаше две табели за „Сан Марко“, всяка от тях със своя стрелка, всяка от стрелките сочеща в напълно противоположната на другата посока.

Аз съм Алиса, а това са посоки, създадени от Чеширската котка.

Усещането й, че се намира в Огледалния свят, се засили още повече на заник слънце. И тогава тя реши, че може би няма да е зле наистина да се постарае да стигне до „Сан Марко“. Но като се опита да следва знаците, установи, че те я подмамват още по-далече и по-далече от този квартал и катедралата, отвеждайки я в крайна сметка до бялата арка на „Риалто“.

Спря в едно заведение в аркадата на моста, за да пийне кафе и да възвърне силите си. Гледаше как туристите се тълпят наоколо, нетърпеливи за новини като търговците от стари времена, стиснали пътеводители и книги с пиесите на Шекспир. Мислено Нора се отдели от тях.

Аз не съм турист. Дошла съм тук, за да остана, за да заживея в този град.

Животът й все още бе пакетиран и държан на склад недалече, в неприветливите докове. Беше предплатила за един месец — времето, което си беше дала, за да получи разрешение за работа и да си намери апартамент.

Загледа се в приближаващото се корабче и си спомни за баща си. Когато претъпканият морски съд спря при „Риалто“, тя видя как един млад мъж с традиционния син гащеризон скача на дока, завързва въжето и издърпва лодката на кея с лекотата на дългата практика.