Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Не я предавам на англичаните — казва той на жена си. — Постъпвам така, както ме помоли Мадмоазел, нищо не съм забравил, не я предадох на англичаните. Само я предадох на Църквата. Това ѝ позволява да изчисти името си от всички обвинения срещу нея. Ще бъде съдена от Божии служители, ако е невинна, те ще го потвърдят, и тя ще бъде освободена.
Тя го поглежда потресено, сякаш той е самата смърт, а аз се питам дали той вярва в тези глупости или си мисли, че ние, бидейки жени, сме толкова глупави да смятаме, че една църква, зависима от англичаните, с епископи, назначени от англичаните, ще каже на онези, които я управляват и ѝ плащат, че момичето, вдигнало на крак срещу тях цяла Франция, е просто обикновена девойка, може би малко буйна, може би малко непокорна, и че трябва да я осъдят да каже три пъти „Аве Мария“ и да я изпратят обратно в родното ѝ село, при майка ѝ, баща ѝ и кравите.
— Милорд, кой ще каже на Жана? — е единственият въпрос, който се осмелявам да задам.
— О, тя вече знае — казва той през рамо, докато излиза от залата, за да се сбогува с Пиер Кошон на голямата порта. — Изпратих един паж да ѝ каже да се приготви. Трябва да тръгне с тях още сега.
Щом чувам тези думи, ме изпълва внезапен ужас, вихър от предчувствия, и започвам да тичам: тичам, сякаш за да спася собствения си живот. Но не отивам в женските покои, където пажът сигурно е намерил Жана, за да ѝ каже, че ще я предадат на англичаните. Не затичвам към старата ѝ килия с мисълта, че е отишла там да вземе малката си торба с вещи: дървената си лъжица, острия кинжал, молитвеника, който пралеля ми ѝ даде. Вместо това хуквам нагоре по витата стълба към първия етаж над голямата зала, а след това се втурвам през галерията, минавам през мъничкия вход, където диадемата ми се закача в свода, дърпайки иглите в косата ми, а после изтрополявам нагоре по кръглото каменно стълбище: стъпките ми отекват по стъпалата, дъхът ми излиза все по-накъсан и по-накъсан, повдигам полите си, за да мога да изскоча върху плоския покрив на самия връх на кулата и да видя как Жана, застанала като готова за полет птица, едва пази равновесие върху стената на куличката. Когато чува как вратата се отваря с трясък, тя поглежда през рамо към мен, чува ме как изпищявам: „Жана! Не!“ и пристъпва в празнотата отдолу.
Най-лошото от всичко, безспорно най-лошото, е че тя не скача в нищото, като изплашена сърна. Ужасявах се, че ще скочи, но тя прави нещо далеч по-лошо от това. Гмурва се. Устремява се с главата напред през бойницата, и когато се хвърлям към ръба, виждам, че се спуска като танцьорка, като акробат, с ръце, сключени зад гърба, единият ѝ крак е изпънат като на танцьорка, другият — прегънат, палецът — насочен към коляното ѝ, и виждам, че, за този спиращ дъха миг, докато пада, тя е в позата на Le Pendu, Обесения, и отива стремглаво към смъртта си, с неговата спокойна усмивка върху умиротвореното си лице.
Глухият звук от тупването, когато тя пада на земята в подножието на кулата, е ужасен. Отеква в ушите ми, сякаш собствената ми глава се е ударила в калта. Иска ми се да изтичам долу да вдигна нейното тяло — на Жана, Девата, смачкано като торба със стари дрехи, но не мога да помръдна. Коленете ми са се подкосили, вкопчила съм се в каменните бойници, те са студени като ожулените ми ръце. Не плача за нея, макар че дъхът ми още излиза като задавени ридания; вцепенена съм от ужас, повалена съм от ужас. Жана беше млада жена, която се опита да върви по свой собствен път в света на мъжете, точно както ми каза пралеля ми. И той я доведе до тази студена кула, този лебедов полет, тази смърт.
Вдигат я безжизнена и в продължение на четири дни тя не помръдва, не се раздвижва, дори съвсем леко, но после излиза от вцепенението си и се надига бавно от леглото, като опипва цялото си тяло, сякаш за да се увери, че е цяла. Удивително, но при падането не си е счупила никакви кости — не си е пукнала черепа, не си е счупила дори един пръст. Сякаш нейните ангели са я поели, когато се е оставила на техния елемент — въздуха. Разбира се, това няма да ѝ бъде от полза: незабавно заявяват, че само дяволът би могъл да спаси момиче, хвърлило се стремглаво от такава висока кула. Ако беше загинала, щяха да кажат, че Бог е въздал справедливост. Чичо ми, човек със здрав и скептичен разум, казва, че земята е така подгизнала след седмиците дъжд през зимата, при това плискана от водата в крепостния ров, че Жана е била по-застрашена да се удави, отколкото да си счупи нещо; но сега той е твърдо решен тя да си тръгне веднага. Не желае да поеме отговорността за присъствието на Девата в неговия дом сега, когато Мадмоазел вече я няма, за да се грижи за безопасността на всички. Изпраща я първо в къщата си в Арас, Кьор льо Конт, а после, когато тя е прехвърлена в намиращия се във владение на англичаните Руан, за да бъде съдена, заминаваме и ние.