Затворник по рождение

Сутринта залата жужеше тихо още преди появата на Лорънс Девънпорт. Дори гласът на разсилния бе приглушен, когато произнесе името му.

Лорънс Девънпорт прекрачи прага и последва разсилния до свидетелското място. Беше около метър и осемдесет, но толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Носеше морскосин костюм и кремава риза, която изглеждаше чисто нова. Беше прекарал доста време в спор дали се налага да сложи вратовръзка, но накрая бе приел съвета на Спенсър, че прекалената небрежност прави лошо впечатление в съда. „Нека те приемат като лекар, а не като актьор“, му беше казал Спенсър. Девънпорт избра раирана вратовръзка, която никога не би сложил, освен пред камера. Но не облеклото караше жените да обръщат глави след него. Пронизващите сини очи, гъстата чуплива коса и безпомощният поглед бяха причина толкова много от тях да искат да са му майки. Е, по-възрастните. Младите имаха други фантазии.

Лорънс Девънпорт се бе прочул с ролята си на сърдечен хирург в сериала „По лекарско предписание“. Всяка събота вечер той прелъстяваше публика от над девет милиона души. Феновете му, изглежда, не се интересуваха от това, че прекарва повече време във флирт със сестрите, отколкото в операционната.

След като зае свидетелското място, разсилният му подаде Библията и задържа пред него листчето с първите му реплики. Така, докато произнасяше клетвата, Девънпорт превърна зала номер четири в свой частен театър. Алекс Редмейн забеляза как жените заседатели се усмихват на свидетеля. Девънпорт отвърна на усмивките им, все едно че го викаха на бис.

Господин Пиърсън бавно се надигна от мястото си. Възнамеряваше да задържи Девънпорт на свидетелското място колкото се може по-дълго, докато разиграва своята дванайсетчленна публика.

Алекс Редмейн се облегна назад в очакване завесата да се вдигне и си спомни още един бащин съвет.

Дани се чувстваше по-изолиран от всякога. Бе впил очи в човека, когото така ясно си спомняше от бара онази вечер.

— Вие сте Лорънс Андрю Девънпорт, нали? — попита Пиърсън свидетеля с грейнал поглед.

— Да, господине.

Пиърсън се обърна към съдията.

— Колебая се, Ваша Светлост, дали ще ми позволите да не питам господин Девънпорт за домашния му адрес. — Той направи пауза. — По очевидни причини.

— Не би било проблем — отговори съдия Саквил, — но ще е необходимо свидетелят да потвърди, че е живял на този адрес през последните пет години.

— Така е, Ваша Светлост — потвърди Девънпорт, насочвайки вниманието си към режисьора с лек поклон.

— Можете ли също така да потвърдите — попита го Пиърсън, — че сте били в „Дънлоп Армс“ вечерта на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета?

— Да, мога — отвърна Девънпорт. — Бях с няколко приятели, за да отпразнуваме тридесетия рожден ден на Джералд Пейн. Всички сме състуденти от Кеймбридж — добави той с провлачения глас, до който прибягваше, когато играеше Хийтклиф1 на турне.