Сразени ангели

Чаках го да продължи, но главата му само помръдна едва забележимо. Колебаех се какво да направя. Вратата бе отворена и войниците отвън ме разглеждаха с любопитство. Върнах се при бюрото и повдигнах брадичката му с пръсти. Човешкото му око бе обърнато с бялото навън, а зеницата плуваше в горния край като балон, който се удря в тавана на стая след края на щур купон.

— Лейтенант?

Гласът идваше откъм стълбите. Погледнах за миг пребледнялото лице на коменданта. Дишаше на пресекулки през стиснатите си устни, изкривени в подобие на усмивка. С периферното си зрение виждах мигащата червена светлинка.

— Лейтенант?

— Идвам. — Пуснах главата му и тя увисна на гърдите. Излязох и затворих безшумно вратата зад мен.

Когато се върнах, намерих Шнайдер да седи на едната от предните подпори на совалката и да забавлява цяла тълпа парцаливи хлапета с фокуси. Неколцина униформени наблюдаваха това импровизирано представление от известно разстояние. Той ме видя, че приближавам, и ми помаха.

— Проблеми?

— Никакви. Разкарай тия хлапетии.

Шнайдер вдигна учудено вежди, но завърши поредния фокус, макар и малко припряно. На финала измъкна по една малка пластмасова фигурка зад ушите на няколко от децата. Те го наблюдаваха с ококорени очи, докато им показваше как да променят формата на играчките.

— Не им правиш кой знае каква услуга, като ги караш да мислят, че мъжете в униформи не са чак толкова лоши — отбелязах сухо.

Шнайдер ми хвърли озадачен поглед и плесна шумно с ръце.

— Това е, деца. Изчезвайте. Хайде, представлението свърши.

Децата неохотно се разотидоха. Шнайдер ги изпрати с непроницаемо лице, скръстил ръце на гърдите си.

— Откъде взе тези играчки?

— Намерих ги в товарното. Сигурно са останали от някоя пратка помощи за бежанци. Предположих, че на болницата няма да й потрябват.

— Да, настъпиха времена, когато бежанците направо ги разстрелват. Не знаеш ли, че войниците ще им ги вземат веднага щом си тръгнем?

Шнайдер сви рамене.

— И какво мога да направя? Вече им раздадох всичкия шоколад и болкоуспокояващите. Сега накъде?

Разумен въпрос, с цяла поредица от доста неразумни отговори. Загледан към най-близкия пост, обмислях цял куп от кървави по-кървави алтернативи.

— Ето я, идва — обяви Шнайдер и посочи с ръка. Проследих посоката и забелязах сержанта, двама войници, а между тях измършавяла женска фигура. Присвих очи срещу слънцето и превключих неврохимичните стимулатори на максимално увеличение.

Таня Вардани вероятно е изглеждала по-добре в отминалите дни, когато е работила като археолог. Високото й тяло можеше да носи повече плът, би могла да направи нещо с черната си коса, може би дори щеше да е достатъчно само да я измие и изсуши. Освен това едва ли би държала на завяхващите рани под очите, а и една малка усмивка на лицето никак нямаше да й се отрази зле.