Теодор Буун. Заподозрян

— Не, благодаря — отговори Тео.

Айк извади още една бутилка бира, отвори я и отпи. Тео знаеше, че чичо му пие твърде много, беше го научил в кантората „Буун и Буун“, а също и в съда. На два-три пъти беше дочувал коментари, които намекваха, че Айк Буун има проблеми с алкохола, и предполагаше, че това е вярно. Никога обаче не го беше виждал с очите си. Айк беше разведен и доста отчужден от децата и внуците си. Живееше сам и по мнението на Тео беше тъжен възрастен човек.

— Още ли имаш петица по химия? — попита Айк.

— Стига, Айк. Трябва ли непрекъснато да говорим за оценките ми? Нашите им обръщат предостатъчно внимание. Освен това е пет и половина, а не пет.

— Как са вашите?

— Добре са. Мама ми е оставила бележка да те поканя да вечеряш днес с нас в „Робилио“.

— Много мило от нейна страна. — Айк махна с ръка над папките, струпани в безпорядък върху бюрото му, после отговори със същата изтъркана фраза, която Тео чуваше почти всеки ден от родителите си: — Имам много работа.

Каква изненада, ха-ха, помисли си Тео. По неразбираеми за него причини взаимоотношенията между родителите му и Айк бяха сложни и той не можеше да направи нищо, за да ги опрости.

— Вечерята не отнема много време — отбеляза Тео.

— Благодари на Марсела от мое име.

— Добре.

Тео често се доверяваше на Айк и споделяше с него неща, които не казваше на родителите си. Мислеше да му разкаже колко странен ден е имал, след като си бе тръгнал от съдебната зала предобед, но реши да си замълчи. Можеше да сподели неприятностите си и по-късно и да го помоли за съвет.

Поговориха за бейзбол и за футбол и след половин час Тео и Джъдж се сбогуваха. Колелото му беше точно където го беше оставил, с две напомпани гуми, така че го яхна и полетя, следван от Джъдж. В кантората завари и двамата си родители и както обикновено им разказа накратко как е минал денят му.

Марсела Буун не обичаше да готви и най-често беше прекалено заета, за да се заседява в кухнята. Уудс Буун беше ужасен готвач, но пък обичаше да си похапва, затова още откакто Тео беше съвсем малък, семейството опитваше най-разнообразните в етническо отношение храни в Стратънбърг. В понеделник хапваха италиански ястия в „Робилио“. Във вторник бяха на супа и сандвичи в приюта за бездомни. В сряда си наваксваха с китайска храна за вкъщи от някой от трите си любими ресторанта. В четвъртък господин Буун купуваше специалитета на деня от един турски ресторант. Петъчната вечеря винаги беше риба в „Малуф“ — шумно ливанско заведение. В събота се редуваха да избират заведение, като всеки от тримата самостоятелно определяше предпочитанията си, без другите двама да му влияят. И накрая в неделя госпожа Буун влизаше във владение в кухнята си и пробваше нова рецепта за печено пиле. Резултатите невинаги бяха блестящи.