Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мара Белчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Тъй рече Заратустра (Книга за всички и никого)». Краткое содержание книги:
„Моето аз е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато: моето аз е великото ми презрение към човека.“ — тъй говори неговият поглед.
Че той сам себе си осъди, беше висшият миг, който той достигна: не оставяйте възвишеният да се върне изново в своето унижение.
Няма спасение за оногова, който тъй страда в себе си, освен бързата смърт.
Вашето убийство, съдии, трябва да е съжаление, а не отмъщение. И като убивате, имайте пред очи, че сами оправдавате живота! Не е достатъчно, че се помирявате с оногова, когото убивате. Вашата печал да бъде обич към Свръхчовека: тъй ще оправдаете, че още живеете!
„Враг“ трябва да казвате, а не „злодей“; „болен“ трябва да казвате, а не „негодник“; „безумец“ трябва да казвате, а не „грешник“.
А ти, червени съдия, ако би казал на глас всичко, каквото си сторил вече в помишлението си, всякой би извикал: „Да се маха тоя мръсник и червей отровен!“
Но друго е мисълта, друго делото, друго образът на делото. Колелото на причинността не се върти между тях.
Един образ направи тоя блед човек бледен. Той бе навръстил делото: но той не понесе образа му, когато биде извършено то.
Той вред се виждаше като причинител на едно престъпление. Това наричам аз безумие: изключението се превърна за него в същественост.
Чертата омагьосва кокошката; престъплението, което извърши той, замая бедния му разум — безумие след деянието наричам аз това.
Чуйте, вие, съдии! Има още друго безумие: и то е преди деянието.
Ах, вие не се промъкнахте достатъчно дълбоко в тая душа.
Тъй говори червеният съдия: „Защо уби тоя престъпник? Той искаше да обира.“ Но аз ви казвам: душата му искаше кръв, не обир: той жаждаше за щастието на ножа.
Но бедният му разум не разбра това безумие и го придума. „Защо ти е кръв! — рече той. — Не искаш ли при това поне един обир да направиш? Да си отмъстиш?“
И той послуша бедния си разум: като олово легна върху му неговата реч — и той обра, като убиваше. Той не искаше да се засрами от безумието си.
И ето че пак легна оловото на вината му върху него, и пак бедният му разум стана тъй вцепенен, тъй схванат, тъй тежък.
Да можеше поне главата си да отърси, неговата тежест би се отвалила: но кой ще разтърси тая глава?
Що е тоя човек? Куп от болести, които през духа посягат навън в света: там искат те да ловят своята плячка.
Що е тоя човек? Вързоп от диви змии, които рядко имат мира една до друга — тогава те тръгват всяка за себе си сама да си дири плячка по света.
Виждате това бедно тяло! Каквото страдаше и желаеше то, това си обясняваше бедната му душа — тя си го обясняваше като кръвнишка радост и жад за щастието на ножа.
Който сега се разболее, него сполита злото, което сега е зло: и той иска да мъчи, с онова, което измъчва него. Но бяха други времена и друго зло и добро.
Някога съмнението беше зло и волята към себе си. Тогава болният ставаше еретик и вещица: като еретик и вещица той бе измъчван и другите да мъчи искаше.
Но това не прониква в ушите ви: то покваряло добрите между вас, казвате ми вие. Но що ме е мен грижа за вашите добри!
Много неща у вашите добри ме погнусяват, но не и тяхното зло.
Желал бих аз да имаха те някое безумие, от което да погинат, подобно на тоя бледен престъпник.
А и желал бих аз безумието ми да се зовеше истина или вярност, или справедливост: но тяхната добродетел е в това да живеят дълго и в една нищожна наслада.
Аз съм стобор край реката: нека се хване о мен, който може ме хвана! Но ваш кокил не съм.
Тъй рече Заратустра.
За четенето и писането
От всичко писано обичам само онова, което човек пише с кръвта си. Пиши с кръв: и ще познаеш, че кръвта е дух.
Не е тъй лесно да разбереш чужда кръв: аз мразя четящите безделници. Който познава читателя, нищо вече не прави за читателя. Още едно столетие читатели — и духът сам ще се въвони.
Че всякому е позволено да се учи да чете, разваля с време не само четенето, но и мисленето.
Някога духът беше бог, сетне стана човек, а ето, че става сега вече сган.
Който с кръв и притчи пише, той не иска да бъде четен, но изучаван наизуст.
В планините най-близкият път е от връх до връх: но затова трябва да имаш дълги нозе. Притчите да бъдат върхове: и ония, на които се говори, великани и ѝзрастни.
Въздухът — лек и чист, опасността — близо, а духът — изпълнен с весела злоба: тъй приляга то едно на друго.